Кукла на верига

Този екземпляр можеше да събуди подозрения, както и да мине за съвсем безобиден, зависи как бихте обяснили причината за жестоко повредения му вид, при това библията като съдържание бе напълно унищожена, защото дупката, гладко издълбана по средата, преминаваше, кажи-речи, през цялата дебелина на книгата — самият пробив бе с размер и форма на смокиня. Разгледах още няколко библии от същия ред — всичките бяха все така пробити в средата, очевидно машинно. След като отделих един от продупчените екземпляри, върнах оставалите на мястото им и тръгнах към поредната врата, разположена в противоположния край на тясната стая. Отворих я и щракнах електрическия ключ.

Трябваше да призная, че Първата протестантска църква наистина бе се постарала до предела на своите възможности и във висша степен сполучливо да възприеме призивите на авангардното днешно духовенство, според което дълг на църквата е да бъде в крак с нашия технически век и да участвува дейно в неговото развитие. Навярно висшите църковни сановници имаха право да очакват думите им да не бъдат схванати чак толкова буквално, но тъй или инак, когато общо формулирани постулати се прилагат на практика, винаги съществува опасност от известна доза изпълнителски неточности, както май бе станало в този случай — това помещение, което заемаше почти половината от сутеренната площ на църквата, всъщност представляваше отлично оборудвана работилница.

Според некомпетентната ми преценка тук имаше всичко — стругове, бормашини, преси, матрици, пещ, една голяма щамповъчна машина и множество работни маси, към които бяха прикрепени разни по-малки машини, чието предназначение бе мистерия за мен. В единия край подът бе покрит с нещо подобно на месингови и медни стружки, понеже преобладаваха гъсто навити спираловидни парчета. Някакъв сандък в близкия ъгъл съдържаше голяма купчина мръсни оловни тръби — всичките очевидно стари, — както и няколко рула употребявана цинкова ламарина за покрив. Въобще помещението от край до край бе изключително функционално и несъмнено посветено на някакво производство, за чийто краен продукт човек можеше само да гадае, защото образци от него наистина не се виждаха наоколо.

Намирах се в средата на работилницата, напредвайки бавно, когато, колкото чух, толкова си и въобразих, че чувам откъм вратата зад мен да долита възможно най-нищожен звук. Същевременно отново усетих онова смущаващо, пощипващо усещане да играе по врата ми — някой бе втренчил поглед в него, далеч не с приятелско намерение, и то от разстояние само няколко метра.

Продължих равнодушно, което хич не е лесно, когато знаеш, че още преди да извършиш следващата си крачка, можеш да получиш 38-милиметров куршум или нещо също толкова смъртоносно в тила, ала друг избор нямах, защото да се обърна въоръжен с нищо друго освен с една пробита библия в лявата си ръка — пистолетът бе останал затъкнат в колана ми — означаваше сигурен начин преждевременно да предизвикам неволния натиск на неспокойния пръст върху спусъка. Бях постъпил като малоумник, за такава идиотска грешка щях да съсипя от ругатни всеки друг на мое място, а сега по всичко изглеждаше, че ще трябва да платя за глупостта си. Отключената главна порта, отключената врата към сутерена, свободният и открит достъп за всеки любопитен вещаеше само едно: присъствието на спотаен човек с пистолет, чиято работа не е да предотврати влизане в църквата, а да не допусне излизане от нея, и то завинаги. Недоумявах къде ли се е крил — може би на амвона, може би в някое странично помещение с изход към стълбището, чието съществуване аз не бях проявил нужното внимание да открия.

Стигнах края на работилницата, хвърлих кос поглед вляво към последния струг, издадох слабо възклицание на изненада и се сниших зад него. В това положение не останах повече от две секунди, защото едва ли имаше смисъл да се отлага това, което знаех, че е неизбежно — когато светкавично повдигнах глава над струга, цевта на пистолета вече бе изравнена с дясното ми око.

Човекът бе на около петнайсетина крачки от мен и напредваше безшумно с гумените си мокасини — съсухрена фигура с миша физиономия, жълтеникав лик и горящи черни очи. Това, което държеше насочено по посока на струга пред мен, бе далеч по-страшно от всеки 38-милиметров пистолет, в ръцете си стискаше една смразяваща кръвта в жилите „мечкоубийка“ — двуцевна, дванайсетмилиметрова ловджийска пушка с отрязани цеви и приклад, може би най-безпогрешното оръжие за къси разстояния, измислено някога.

Видях го и в същия момент дръпнах спусъка, понеже повече от сигурно бе, че втори момент за мен никога няма да има.