Кукла на верига

Една червена роза цъфна в челото на съсухрения мъж. Той отстъпи крачка назад, конвулсивната стъпка на човек вече мъртъв, и се свлече на пода почти тъй безшумно, както се приближаваше към мен, продължавайки да стиска „мечкоубийката“ в ръка. Машинално насочих поглед към вратата, но ако имаше някакви подкрепления, те благоразумно укриха този факт. Изправих се и бързо преминах в стаята, където бяха складирани библиите, ала и там нямаше никой, пусто бе и в сепаретата в помещението при Джордж, който все още лежеше в безсъзнание на масата. Вдигнах го съвсем не нежно от мястото му, нарамих го и се качих в църковната зала, стоварих го безцеремонно зад амвона, където оставаше прикрит, ако някой реши да надзърне отвън, макар че не виждах защо някому ще хрумне да надзърта в църквата по това време на нощта, отворих главната порта и се огледах — улицата по канала бе безлюдна и в двете посоки.

Три минути по-късно паркирах таксито недалеч от църквата. Влязох, хванах Джордж и го повлякох първо по стълбите надолу, после през пътя, за да го натоваря на края в колата на задната седалка. Той на часа се изтърколи на пода и понеже ми се стори в по-голяма безопасност там, не го бутнах, проверих бързо да не би някой да проявява интерес към действията ми и влязох обратно в църквата.

Джобовете на мъртвия се оказаха празни с изключение на няколко „домашни“ цигари, което подсказваше красноречиво, че е бил порядъчно омаян, когато е тръгнал подир мен. Взех „мечкоубийката“ в лявата си ръка, с дясната хванах здраво мъртвеца за яката — всеки друг способ за транспорт щеше да завърши с много кървави петна по костюма ми, а други удобни дрехи не ми бяха останали — и го повлякох през сутерена, а сетне нагоре по стълбите, като пътьом затварях вратите и гасях осветлението.

Отново грижливо разузнаване от главната църковна порта, отново безлюдна улица. Домъкнах мъртвия зад незначителното прикритие, предлагано от таксито, и го спуснах в канала така безшумно, както несъмнено и той би ме спуснал, ако бе малко по-сръчен с „мечкоубийката“, която пратих във водата след него. Върнах се при таксито и тъкмо се канех да седна зад волана, когато предната врата на къщата непосредствено до църквата широко се разтвори и в очертанията й се появи някакъв човек, който нерешително се огледа и сетне тръгна към мен.

Беше висок, широкоплещест мъж, облечен в огромен халат, заметнат с хавлия отгоре. Главата му бе доста внушителна — с чудесна, гъста бяла коса, бели мустаци, червендалесто лице със здрав тен и израз на някаква, поне за момента учудена благосклонност.

— Мога ли да помогна с нещо? — Притежаваше дълбок и обработен глас на човек, очевидно свикнал да се чува доста често как говори. — Станало ли е нещо?

— Какво да е станало?

— Стори ми се, че чух някакъв шум в църквата.

— В църквата ли? — Сега бе мой ред да бъда учуден.

— Да. В моята църква. Ето там. — И ми я посочи в случай, че не знам какво е църква. — Аз съм пасторът. Казвам се Гудбоди. Д-р Тадеус Гудбоди. Опасявах се да не би някой да е влязъл…

— О, не съм аз, отче. В църква не съм влизал от години.

Кимна, сякаш това изобщо не го изненада.

— Живеем в безбожен век. Чудноват час да не си у дома, млади човече.

— Не и за таксиметров шофьор, нощна смяна. Изгледа ме с недоверие и надникна в таксито.

— Милостиви небеса! Отзад има някакъв труп.

— Няма никакъв труп отзад. Това е един пиян моряк, когото карам на кораба му. Преди малко се стовари долу, та затова спрях да го кача обратно на седалката. Помислих си — добавих добродетелно, — че ще бъде милосърдно от моя страна. Иначе, ако беше труп, кой щеше да му мисли.

Християнската ми забележка не помогна нищо. С тон, който навярно пазеше за порицания към заблудените овци от стадото си, пасторът каза:

— Държа да видя с очите си.

Пристъпи решително напред и аз решително го отблъснах назад.

— Не ме карайте да загубя книжката си — рекох аз. — Моля ви.

— Знам! Сигурен съм! Има нещо нередно тук. А как впрочем мога да те накарам да си загубиш книжката, момко?

— Ами, като ви бутна в канала, ще ми вземат книжката. Тоест — добавих многозначително — ако успеете да се изкатерите обратно.

— Какво! В канала! Мен? Божия служител? С насилие ли ме заплашвате, сър?

— Да.

Д-р Гудбоди бързо отстъпи няколко крачки назад.

— Запомних номера ви, сър. Ще се оплача, където…

Нощта отлиташе, а аз исках поне малко да поспя преди утрешния ден, затова без повече обяснения се метнах в колата и подкарах. Д-р Гудбоди размаха юмрука си пред стъклото по начин, който не говореше особено добре за схващането му по въпроса за братската любов, и разпалено забълва някаква тирада, но аз не можах да чуя дума от нея. Чудех се дали ще се оплаче в полицията, струваше ми се малко вероятно.