Кукла на верига

Ала възстановяването ми далеч не бе чудотворно. На талази, на талази почна да ми се повдига и сега, след като първоначалното изтръпване от удара взе да се разсейва, стомахът ме заболя. Усещах също остри болки в челото — очевидно при падането бях ударил главата си о пода. Все пак до голяма степен успях да възвърна контрол над мускулите си и стъпих предпазливо на крака — предпазливо, защото така бях замаян, че очаквах всеки миг, ща не ща, да се свлека обратно долу. Всичко около мен се люлееше заплашително, в същия момент установих, че зрението ми не е съвсем наред, и заключих, че очният ми нерв сигурно се е повредил от сътресението при падането, но това ми се стори доста невероятно, понеже, докато лежах проснат на земята, несъмнено виждах даже много добре. После тутакси осъзнах, че клепачите ми са залепнали, попипах с ръка и бързо открих причината: кръв, както ми се стори — погрешно — в огромни количества, се стичаше от една дълбока рана, зейнала точно на границата между косата и челото ми. „Е, добре дошъл в Амстердам“ — помислих аз и извадих носна кърпа: избърсах я внимателно и зрението ми отново стана нормално.

От начало до край всичко бе свършило за не повече от десет секунди, но многолюдна тълпа от любопитни вече прииждаше насам, както винаги се случва в подобни случаи — ненадейната или насилствената смърт за човека има същата притегателна сила, каквато има отвореното гърне с мед за пчелите, и винаги се получава така, че щом узнаят за присъствието й, хората в огромни количества плъпват към мястото на инцидента, където преди секунди не е имало жива душа.

На тълпата не обърнах никакво внимание, също и на Дюкло. Вече нищо не можех да направя за него, нито той за мен, понеже да претърсвам дрехите му би било абсолютно безпредметно — като всеки добър агент Дюкло никога нямаше да запише ценна информация на хартия или магнетофонна лента, а просто щеше да я съхрани в своята отлично тренирана памет.

До това време убиецът със смъртоносния пистолет положително беше побързал да избяга. Воден по навик от закоравелия си инстинкт да проверявам даже очевидното, хвърлих поглед към митницата и се уверих, че мургавият непознат наистина е изчезнал.

Ала все още не бе успял да се укрие напълно. Забелязах го да приближава входа на паспортната контрола, слизайки безгрижно надолу с ескалатора, като сегиз-тогиз небрежно размахваше рекламната чанта в ръка, все едно си нямаше и понятие за суматохата отзад. За момент изпаднах в недоумение, но само за момент — истинският професионалист винаги се оттегля по този начин от местопрестъплението. След като прибере портфейла на някой солиден джентълмен по време на конни състезания, да речем, опитният джебчия никога не се втурва да бяга като луд пред тълпата, съпътствуван от всеобщо подозрение и викове: „Дръжте крадеца!“ — вместо това, много по-вероятно е любезно да попита жертвата си на кой кон ще заложи в следващата серия. Безучастно и напълно естествено — ето така най-изкусните възпитаници на престъпния свят напускат полесражението. Не по-различно действуваше и мургавият мъж. Единственият свидетел на престъплението му бях аз — едва сега със закъснение си дадох сметка каква роля бяха изиграли тримата мъже от ескалатора при убийството на Дюкло. И тримата продължаваха да се суетят сред купчината хора, наобиколили мъртвеца, ала нито аз, нито който и да било можеше да докаже нещо срещу тях. Освен всичко мургавият мъж бе уверен, че ме е оставил в достатъчно тежко състояние, та да не съм способен да му създам никакви неприятности за значителен период от време.

Тръгнах след него.

Разбира се, преследването далеч не започна стремително. Изпитвах немощ, виеше ми се свят и диафрагмата така жестоко ме болеше, че бе невъзможно да се изправя напълно. С некоординираните си движения и превито надве тяло, погледнат отстрани сигурно съм приличал на схванат от лумбаго старец, тръгнал да гони бог знае какво.

Намирах се по средата на ескалатора, мургавият мъж от своя страна почти стигаше края, когато някакъв инстинкт или шумът от слизането ми го накара да се обърне със същата котешка бързина, каквато бе демонстрирал, обезвредявайки ме преди малко. Тозчас се видя, че за него не представлява трудност да ме разпознае въпреки старческия ми вид: лявата му ръка машинално вдигна чантата, докато дясната потъна под капака. Ясно бе, че ще ме сполети същото, каквото бе сполетяло Дюкло — ескалаторът щеше да изхвърли останките ми в долния си край, наистина гадна смърт.

Едва сега ми дойде на ум колко глупаво всъщност бях невъоръжен да преследвам един явен убиец с пистолет в пазвата и тъкмо са канех да залегна, когато забелязах, че заглушителят за миг се поколеба и нетрепващият поглед на мургавия мъж леко се измести вляво. Пренебрегвайки опасността да бъда застрелян в гръб, рязко се извърнах, за да проследя погледа му.