Куклата близнак

— Дали ще те пуснат да дойдеш с мен? Още една глава няма да се забележи.

Все така измъчван от вътрешна болка, със сухи очи, Тобин се унесе и засънува как спи край Ки сред голяма купчина деца с кестенява коса, свити като кученца. А навън лежаха мъртви майки.

Глава тридесет и четвърта

Аркониел се събуди със схванат врат точно на разсъмване. Бе приседнал в един ъгъл край светилището, възнамерявайки да бди с останалите, но по някое време през нощта неусетно бе задрямал.

Поне не съм единственият заспал, помисли си магьосникът, като се огледа.

Лампата край светилището още гореше и на нейната бледа светлина можеше да види легналите върху пейки и до камината. Тобин и Ки се бяха сгушили до стълбите, опрели гърбове до стената.

Само бойците бяха останали будни, прекарали нощта на колене, за да почетат човека, когото бяха следвали толкова дълго.

Аркониел огледа изморените им лица. Нианис и Солари му бяха непознати. От снощните думи на Нари и готвачката бе разбрал, че и двамата са били верни васали на херцога. Може би щяха да бъдат и верни съюзници на дъщеря му.

Той отново погледна Тобин — момчето по нищо не се отличаваше от което и да е бездомно дете от Еро, заспало с гръб, облегнат на стената. Аркониел въздъхна, припомняйки си това, което Айя му беше разказвала за собствените си видения.

Прекалено неспокоен, за да заспи отново, магьосникът излезе навън и отиде до моста, за да наблюдава как слънцето изгрява. Няколко елена пасяха на ръба на поляната, а още няколко се намираха до реката. Голяма бяла чапла търсеше закуска. Дори и по това време се разбираше, че денят се очертава да бъде горещ.

Аркониел седна на средата на моста и увеси крака.

— И сега какво, Светлоносни? — тихо запита той. — Какво се очаква да сторим, ако онези, които трябва да защитават детето, биват отнесени?

Той зачака в мълчание, молейки се за някакъв знак. Но виждаше само огненото слънце на Сакор, взиращо се в лицето му. Магьосникът въздъхна и започна да съчинява писмо на Айя, опитвайки се да я убеди да остави странстванията си и да дойде при него. Не бе получавал вести от нея месеци наред, дори не беше сигурен за къде да го адресира.

Не беше напреднал особено, когато чу вратата зад него да се отваря. Тарин закрачи по моста и се настани до него, насочил поглед към поляната, сключил ръце между коленете си. Лицето му беше бледо и прорязано от печал. Утринната светлина извличаше цвета от очите му.

— Изглеждаш изтощен — каза Аркониел.

Тарин бавно кимна.

— Какво мислиш, че ще стане сега?

— Това дойдох да обсъдим. Кралят говори с мен при кремацията на Риус. Възнамерява да изпрати хора да отведат Тобин в столицата. Иска той да бъде в Еро при принц Корин и кралските спътници.

Далеч не можеше да бъде наречено изненадващо развитие на нещата, но въпреки това сърцето на Аркониел се сви.

— Кога?

— Не съм сигурен. Скоро. Помолих го да даде на момчето време, но той не ми отговори. Не мисля, че иска Тобин дълго да е извън ръцете му.

— Какво искаш да кажеш?

Тарин не отговори веднага, просто се взираше към животните на поляната. Накрая въздъхна и каза:

— Помня те от малък, когато двамата с Айя гостувахте в Атион. Сега видях мъжа, който си станал. Винаги съм те харесвал и вярвам, че мога да ти се доверя, особено когато става въпрос за Тобин. Затова съм готов да оставя живота си в твоите ръце. — Капитанът се обърна и го погледна в очите. — Но ако се окаже, че греша, кълна се в Квартата, че ще трябва да ме убиеш, за да се отървеш от мен. Разбрахме ли се?

Аркониел знаеше, че това не е празна заплаха. Ала зад думите на мъжа бе доловил и страх — за Тобин.

Магьосникът повдигна десница, а лявата ръка притисна над сърцето си.

— Заклевам се в ръцете, сърцето и очите си, сър Тарин, че ще положа живота си, за да защитя детето на Риус и Ариани. Слушам те.

— Даваш ли думата си, че няма да кажеш никому?

— Айя и аз нямаме тайни един от друг, но за нея мога да гарантирам, както за себе си.

— Много добре. Нямам към кого другиго да се обърна. Първо, смятам, че кралят искаше Риус да умре. Мисля, че дори е замесен в смъртта му.

Аркониел не бе запознат особено с кралския двор, но дори и той разбираше, че с тези си думи капитанът действително поставяше живота си в неговите ръце. Тарин също го разбираше, но без да се колебае продължи:

— Откакто принцесата умря, Ериус неизменно изпращаше херцога в най-разпалените сражения. Риус разбираше, но имаше прекалено много чест, за да повдигне въпроса. Обаче някои от заповедите, които ни бяха издадени, бяха просто нелепи. Стотици умели скалански воини щяха да бъдат живи днес в Атион и Цирна, ако кралят бе проявил малко повече разум в изготвянето на атаките си.

В деня, в който Риус беше убит, Ериус ни бе наредил да навлезем на коне в блатиста територия. Попаднахме в засада, докато се опитвахме да я прекосим.

— Какво те кара да мислиш, че кралят има нещо общо с това?

Тарин му се усмихна горчиво.