Куклата близнак

Капаците бяха отворени и лунното сияние бе заляло града му. Под тази светлина моделът почти изглеждаше истински. За момент момчето си представи, че е бухал, кръжащ над Еро в нощта. Направи крачка напред и градът отново се превърна в играчка — удивителното постижение, което баща му беше изработил специално за него, край което бяха прекарали толкова време заедно, разучавайки улиците.

И кралиците.

Тобин вече не се нуждаеше да се покатерва на стол, за да достигне рафта с кутията им. Той я взе, седна край града и подреди фигурките върху покрива на Стария дворец: крал Телатимос и дъщеря му Герилейн стояха заедно, както винаги. След това идваше бедната отровена Тамир, жертва на братовата й гордост. След нея стояха първата Агналейн, Кли и всички следващи, докато не стигнеше отново до баба Агналейн, луда като дъщеря си. Уроците по история на Аркониел бяха далеч по-подробни от тези на баща му и Нари. Принцът вече знаеше за клетките и бесилките на баба си, за отровените и обезглавени нейни съпрузи. Нищо чудно, че хората бяха позволили на вуйчо Ериус да загърби пророчеството и да вземе трона след нея.

Той извади последната, потрошавана и поправяна фигурка: Вуйчо ти. Той все още беше само поредното име — лице, зърнато веднъж за кратко.

Той отведе мама.

Тобин повъртя фигурката в ръце, мислейки за всички онези пъти, в които баща му бе донасял стария син съд с лепило и беше я поправял след всяка от атаките на духа. Братът беше престанал да чупи фигурката от няколко години…

Внезапен звук го накара да премигне. Тобин погледна надолу и откри, че главата на краля е била откъсната. Той изпусна парчетата в сянката на цитаделата и се заслуша в краткото им трополене.

Баща му нямаше да дойде със синьото гърненце, за да я поправи.

Този спомен донесе други със себе си, образ след образ, в които баща му се смееше, учеше го, играеше, яздеше. Но Тобин не можеше да заплаче.

Тогава той чу тихи стъпки зад себе си, подуши дим и смачкана трева. Черната коса на Лел погъделичка бузата му. Тя притисна главата му към себе си.

— Сега ще ти кажа истина, кийса — прошепна вещицата. — Баща ти направил този град за теб — и теб за този град.

— Какво искаш да кажеш? — Тобин се отдръпна и се озова сам.

— Какво правиш тук? — промърмори Ки, облегнат сънито на прага. Когато Тобин не отговори, другото момче дойде до него и го отведе обратно в кревата. Легнал с ръка върху гърдите на принца, той заспа почти веднага.

Тобин искаше да размишлява над думите на Лел, но спокойствието, което му даваше близостта на Ки, както и споменът за миризмата й го унесоха в лишен от видения сън.

Глава тридесет и шеста

Ериус не чака дълго. По-малко от две седмици след завръщането на Тарин Аркониел видя през прозореца голям облак прах, носещ се откъм алистънския път.

За подобен облак щеше да е нужна голяма група. Магьосникът не се съмняваше кой може да я е изпратил.

Проклинайки се, задето не е бил по-бдителен, той се канеше да потърси момчетата с магия, когато ги откри в далечния край на поляната край реката, полуголи.

— Бягайте! — викна Аркониел, тъй като знаеше, че от мястото си те не могат да видят праха или да чуят конете. Всъщност него също нямаше как да чуят, но нещо ги подплаши. Двамата се втурнаха сред тревата, отправяйки се към гората.

— Добри момчета — прошепна магьосникът.

— Конници! — викна Тарин откъм двора.

Заедно с хората си той поправяше покрива на казармата. Сега се беше изправил и гледаше към магьосника, заслонил очи с ръка.

— Кой е? — викна.

Аркониел покри очи и бързо призова магията.

— Към четиридесетина въоръжени мъже галопират насам. Предвождат ги кралски хералд и благородник — него не познавам.

— Какви са цветовете им?

— Не мога да кажа заради праха — отвърна Аркониел. Туниките им като нищо можеха да са и сиви. Когато отново отвори очи, Тарин вече бе слязъл от покрива.

С треперещи нозе магьосникът заключи стаите си и се стрелна долу. Ами ако сред ездачите имаше и Гонач? Нямаше представа срещу каква сила ще се изправи и дали ще се окаже достоен противник.

Срещна Нари да излиза от стаята на Тобин.

— Видях конници! — възкликна тя, кършейки ръце. — Аркониел, ами ако нещо се е случило? Ако са разбрали?

— Успокой се. Мисля, че е само хералд — каза й той, като не успя да убеди нито един от двама им. Изтичаха в залата, където откриха Тарин и останалите въоръжени и готови.

— Големичък ескорт за един вестоносец, не мислите ли? — мрачно отбеляза Тарин.

— Не бива да ме виждат тук — каза му Аркониел. — Ти ги посрещни. Ще ида да намеря момчетата и ще ги държа скрити, докато видим накъде духа вятърът. Прати Кони на поляната, когато прецениш, че е безопасно.

— Нека да дойда с теб! — примоли се Нари.

— Не. Ти остани и ги посрещни.

Аркониел излезе през предния вход и затича към леса. Вече чуваше копитата им. Всеки момент щяха да изникнат.

Бе преполовил пътя до реката, когато пред него изникнаха лицето и раменете на Лел.

— Насам! — подкани го тя, сочейки към място, което току-що бе подминал.