През следващия половин час от време на време поглеждах към Сюлин, докато провеждах заниманията си с класа. Скоро тя престана да плаче и вдървените й раменца постепенно се отпуснаха. Бе поставила ръце в скута си и се досещах какво я разтушава. По-късно се опитах да поговоря с нея, но тя бе така погълната от мъката си, че не се получи никакъв разговор. Седеше и ме гледаше кротко, а ръчичките й потреперваха в скута. Може да ти се скъса сърцето, когато видиш детски ръце да потреперват така.
Същия ден следобед нещо ме накара да вдигна поглед, сепната сякаш от нечий вик, и срещнах тревожните очи на Сюлин. Огледа се смутено наоколо и пак погледна към ръцете си — към празните си ръце. След това се втурна към ъгъла за усамотяване и бръкна под стола. Върна се бавно на мястото си, носеше невидимия предмет. Очевидно за първи път й се налагаше да търси Кутията. Някаква неясна тревога ме преследваше през целия следобед.
През следващите дни, докато траеше процесът, Сюлин присъстваше в клас само телом. При всеки удобен случай потъваше в Кутията. Всеки път, когато я забравяше някъде, трябваше да отиде да си я вземе. Събуждаше се все по-неохотно от тези свои сънища наяве, докато един ден се наложи да я разтърся, за да я върна към действителността.
Посетих майка й, но тя не можа или не пожела да ме разбере и се почувствах като празна клюкарка, която не проявява капка внимание към положението, в което се намира нейният съпруг, тъй като изобщо не споменах за него.
— Щом се държи зле, напляскайте я — отсече накрая тя и уморено премести хленчещото бебе от единия върху другия си крак, след което отметна несресания кичур коса от лицето си. — Постъпвайте както намерите за добре. Нямам повече сили да се занимавам с децата в момента.
В края на краищата бащата на Сюлин бе признат за виновен и осъден на каторжен труд. На другия ден Дейви се приближи до мен на пръсти и без да обръща внимание на възмущението ми, че прекъсва работата ни, прошепна силно:
— Сюлин отново спи с отворени очи, учителко. Отидохме при масата му, той се намести на стола си до нищо не подозиращата Сюлин и я смушка с пръст.
— Казах ти, че ще те издам.
И вдървена като кукла, тя тупна на една страна на пода пред ужасените ни очи. От удара се отпусна и остана да лежи на зелените плочки — крехка хартиена кукла, сякаш стиснала нещо в едната си ръка. Разтворих с мъка пръстите й и едва не се разплаках, като усетих как магията изчезва под грубите ми усилия. Отнесох на ръце Сюлин до лекарския кабинет и се заехме да я свестяваме с влажни кърпи и с молби. Накрая тя отвори очи.
— Учителко — прошепна едва чуто.
— Да, Сюлин. — Взех в длани студените й ръце.
— Учителко, аз почти влязох в моята Кутия.
— Не — отвърнах аз. — Невъзможно е. Много си голяма.
— Татко е там. И мястото, където живеехме по-рано. Погледнах бледото личице. Бих искала да вярвам, че не завист или споменът за дребнавата заядливост на Алфа, а искрена загриженост към нея ме накара да изрека с непоколебима увереност думите:
— Това е само игра. Само на шега.
Тя сви юмручета в ръцете ми в знак на несъгласие.
— Твоята Кутия за всичко е само игра. Като понито на Дейви, което той държи в чекмеджето си, или като реактивния самолет на Соджи, или като голямата мечка, която ви гони из двора в междучасията. Само наужким, а не наистина. Не бива да мислиш за нея като за нещо истинско. Това е само игра.
— Не! — каза тя. — Не!
Викаше като обезумяла, мушна ръка под възглавницата и затършува под одеялото, с което я бяхме завили.
— Къде е? — повтаряше Сюлин. — Къде е? Върнете ми я, учителко!
Тя се хвърли към мен и разтвори свитите ми длани.
— Къде я сложихте? Къде я сложихте?
— Няма никаква Кутия за всичко — казах твърдо аз, притиснах я до себе си и имах чувството, че и моето сърце като нейното ще изскочи от гърдите ми.
— Взели сте ми я! — плачеше тя. — Взели сте ми я! И се измъкна от прегръдката ми.
— Защо не й я върнете? — попита ме шепнешком сестрата. — Щом толкова се измъчва? Каквото и да е…
— Защото съществува само във въображението й — отвърнах мрачно аз. — Не мога да й върна нещо, което го няма.
„Прекалено е малка!“ — помислих си с горчивина. Беше прекалено малка, за да проумее, че онова, което искаш най-силно, е най-непостижимо.
Разбира се, лекарят не откри нищо нередно. Майка й просто реши, че е имала лек припадък, и на другия ден Сюлин през цялото време не откъсна празен поглед от прозореца, без да помръдне отпуснатите си на чина длани. Заклех се никога да не отнемам нечия вяра, щом нямам нещо по-добро, с което да я заместя. Дадох ли нещо на Сюлин? Разполагаше ли тя с нещо по-добро от онова, което й бях отнела? Нейната Кутия не й ли помагаше да преодолява именно такива трудни моменти? И какво да прави сега без нея?