Кутията за всичко

— Никога повече не се опитвай да влезеш в нея.

— Добре. — въздъхна облекчено тя — Добре, учителко. Пое Кутията и я мушна внимателно В малкия си джоб. Обърна се и тръгна към чина си. Тайничко се усмихнах. Загасналата свещичка В нея отново бе припламнала. Крачетата й сякаш едва докосваха пода.

Въздъхнах дълбоко и зашарих с пръсти по бюрото си. Нямаше друга кутия. Какво ли щеше да съзре Сюлин най-напред? Тази първа глътка за нейната зажадняла душица. Сепнах се, когато тя отново застана до лакътя ми с Кутията в ръце.

— Учителко, винаги когато поискате моята Кутия, само ми кажете.

В гласа й не бе останала нито следа от предишната апатия. Не знаех какво да отговоря от изумление. Тя не бе имала време дори да надникне в Кутията.

— О, благодаря, Сюлин — успях д а изрека накрая. — Много ти благодаря. С радост бих я взела замалко някой път.

— Искате ли я сега? — протегна ръце тя.

— Не, благодаря — едва преглътнах буцата в гърлото си аз. — Сега е твой ред.

— Добре. — прошепна тя. И добави: — Учителко?

— Да?

Наведе се плахо към мен и опря буза о рамото ми. Погледна ме с топлите си, широко отворени очички и внезапно обгърна врата ми с двете си ръце в спонтанна, неловка прегръдка.

— Внимавай! — прошушнах през смях в якичката на синята и рокля — Пак ще я загубиш!

— Не, няма — засмя се и тя и потупа с длан джоба си — Никога, никога вече!