Ладията на Харон

Капитан Хаузър започна да пълзи. Свистенето на въздуха в трийсетсантиметровия вентилационен отдушник беше силно и заглуши задъханото му дишане. Той стигна до кухнята и се смъкна по-надолу в по-удобно положение. Таванът тук беше подсилен, за да стане огнеупорен, и можеше да издържи на тежестта му. Гърдите му се надигаха и свиваха като ковашки мях и минаха няколко минути, докато ръцете му престанаха да треперят.

— Стар съм, по дяволите — тихо измърмори Лайл.

След още един час пълзене, гърчене и извиване през многобройните тесни пространства между машините в танкера Хаузър най-после стигна до вентилационната шахта и до люк, водещ навън. Лъхна го хладният морски бриз, засмукван от климатичната инсталация. Свежият полъх беше добре дошъл след пушека, прахоляка и горещината, които бе изтърпял, но разходката си заслужаваше. Беше сигурен, че Патрони ще намери начин да повреди индикаторите на мостика и да се погрижи да няма виновни. Така терористите нямаше да заподозрат, че някой е избягал.

Макар че приносът му във виетнамската война беше да превозва петрол и товари в Югоизточна Азия, Хаузър се бе запознал с много войници и знаеше, че въоръженият човек се съмнява във всичко и във всеки. И най-малката необичайна промяна означаваше неприятности и единствената логична реакция беше да открие автоматичен огън. Лайл съзнаваше, че ако терористите заподозрат нещо, членовете на екипажа му щяха да умрат.

Той махна решетката, измъкна се от шахтата и безшумно скочи на палубата. Намираше се на четири-пет метра от спасителната лодка и както се надяваше, беше сам. Похитителите бяха твърде малко, за да патрулират навсякъде из грамадния танкер.

Хаузър си позволи лукса да погледне за миг морето и после отвори херметически затварящия се люк на лодката от фибростъкло и скочи в клаустрофобичното пространство. Екипажът на танкера се състоеше от трийсет души, но от съображения за сигурност във всяка от трите спасителни лодки имаше двайсет места. Те бяха снабдени със сигнални ракети и радиопредавател. Предвиденият престой в тях беше ден-два, особено по оживените маршрути, но бяха заредени с храна и вода за седмица.

Хаузър седна на пластмасовата седалка, провери дали няколкото плексигласови прозорчета са закрити с одеялата, които бе взел от склада на кораба, и си позволи почивка. След няколко часа Патрони щеше да го прикрие, докато спускаше във водата спасителната лодка. Лайл щеше да се отдалечи от танкера и някой плавателен съд или радиостанция на брега щеше да улови сигналите му. А дотогава трябваше да чака и мъчително да отброява минутите. Той се замисли върху въпроса, който не му даваше покой, откакто чу разговора между двама терористи, докато висеше в тясното пространство над каютата.

Сиатъл. Какво смяташе да прави Ригс в Сиатъл?

В съзнанието му преминаваха различни идеи, но никоя не изкристализира ясно, за да му даде отговор. Макар че свърза всяка откъслечна информация, която бе научил за кораба и терористите, пристанищният град на щата Вашингтон не се отличаваше с нищо съществено. Опита се да си спомни коя система според Патрони бе критично важна за Ригс. Контролът върху резервоарите. Системата обикновено се използваше да поддържа равновесието на плавателния съд в бурно море или ако разтовареше част от петрола и после се преместеше в друго пристанище, за да се освободи от останалия. Поддържането на баланса беше важно за нормалното функциониране на кораба, но не би трябвало да бъде първостепенна задача.

Нямаше логика.

Най-северното пристанище в континенталната част на Съединените щати и възможността петролът да се премества в огромния корпус… Каква беше връзката? И Хаузър изведнъж се сети. Страхът и ужасът едва не го накараха да се задави.

— Мили Боже, няма да го направят. Никой не би извършил такова нещо.

Лондон, Англия

В средата на есента времето в Лондон е или топло, дъждовно и облачно, или студено, дъждовно и още по-облачно. За няколкото минути, докато слезе от лимузината и влезе във фоайето на незабележимия дискретен хотел «Белгрейвия», Халид Худари премръзна почти до мозъка на костите си. Тежките капки дъжд образуваха камуфлажни петна върху шлифера му. Той потрепери и изцеди водата от гъстата си коса, като я приглади с длан. Портиерът го наблюдаваше изпитателно, приемайки нахлуването му като лична обида, тъй като чадърът в ръката му можеше да скрие четиричленно семейство.

Той заведе Халид до бюрото за регистрация, изработено през XVIII век от тиково дърво, украсено с позлатен бронз и инкрустиране със седеф, с изящни извити крака и широка, лъскава повърхност. Белия мраморен под на рецепцията хармонираше на старинното бюро. Усмивката на администраторката беше топла и лъчезарна и накара Халид да забрави за лошото време.

— Добро утро, министър Худари. Извинявам се за времето. По телевизията казаха, че вече би трябвало да се проясни.

Халид не се изненада, че тя знае името му. Персоналът на хотели като този знаеше всичко за гостите си.