Ласи

Херцогът и Присила продължиха пътя си към къщата. Хайнс остана загледан след тях, докато ги изгуби от очи. После ядно нахлупи шапката си, избърса устата си с ръка и пристъпи към решетката.

— Значи милостивата госпожа има нужда от движение, така ли! — изсъска той. — Много добре. И аз ще я извеждам на разходка. О, разбира се, че ще я извеждам!

Кучето не реагира, сякаш не беше чуло гласа му. То стоеше в края на опънатата верига и продължаваше да се взира неподвижно в далечината. Още дълго остана така, с поглед, устремен на юг.

Девета глава Най-после на свобода

За всичко беше виновен инстинктът за време.

Цял живот я бяха възпитавали да се подчинява на заповеди. Ако това се беше случило в друг час, тя сигурно щеше да се покори на Хайнс и да отиде при него, покорна на властния му глас. Но този път не го направи.

Това се случи по време на една от разходките, разпоредени наскоро от херцога. Ласи, с въже, вързано около врата й, крачеше послушно редом с Хайнс — нито го теглеше напред, нито изоставаше, за да го кара да я влачи. Поведението й беше на добре обучено куче. Придържаше се в непосредствена близост до лявата пета на мъжа, главата й почти докосваше коляното му.

Всичко вървеше толкова добре, колкото можеше да се желае. Обаче Хайнс още не беше преглътнал гнева си, че го принуждават лично да извежда на разходка Ласи, за да я поддържат в добра форма. Пазачът гореше от нетърпение да се върне при чая си — а още повече искаше да покаже на Ласи „кой е господарят тук“.

Точно затова, без всякакви основания, той изведнъж опъна въжето с все сила.

— Напред, марш! — извика той и щракна с пръсти.

Ласи усети натиска върху врата си и се поколеба. Беше малко объркана, но знаеше от времето на дресировката си, че е редно да се прави точно това, което се изисква от нея. Очевидно този мъж желаеше нещо друго. Само дето тя не знаеше какво.

В този момент на нерешителност тя забави крачка. Хайнс беше почти щастлив, когато го забеляза. Обърна се бързо и отново потегли въжето.

— Напред! Напред, казвам ти! — изкрещя й той.

Ласи се отдръпна назад, стресната от заплашителния му тон. Хайнс отново дръпна въжето с все сила и Ласи направи онова, което би сторило всяко куче в това положение: приготви се да издържи на следващото теглене и сведе глава.

Хайнс дръпна с такава сила, че примката се плъзна през главата на Ласи.

Ето че беше свободна!

Само след частица от секундата Хайнс разбра какво е сторил и реагира според характера си — не и според опита си на куче гледач. Скочи към Ласи, за да я сграбчи. Това беше груба грешка, защото кучето инстинктивно отскочи настрана, за да го избегне.

С поведението си Хайнс постигна само едно: събуди у Ласи желанието да стои далече от него. Ако беше заговорил с нея, каквото е нормалното поведение в такива случаи, тя вероятно щеше да отиде при него. Да, ако просто й беше заповядал да го следва, тя щеше да се върне в кучкарника, без да е вързана с въже, водена единствено от втълпения й навик да се подчинява на човека.

Хайнс все пак имаше достатъчно опит като куче гледач, за да проумее това и да разбере, че е допуснал глупава грешка. Ако продължеше да я заплашва, щеше да я стресне още повече. Затова направи само онова, което трябваше да извърши още отначало.

— Ела тук, Ласи, ела при мен! — заповяда той.

Ласи се колебаеше. Единият инстинкт настояваше да се подчини. Ала споменът за внезапния скок на мъжа беше още пресен в паметта й.

Хайнс забеляза и това. Повиши глас и забърбори успокояващо, за да я примами:

— Добрата ми Ласи, доброто ми кученце! Добро кученце, стой си на мястото, не се безпокой за нищо. Не се движи, остани там!

Той подгъна колене и щракна с пръсти, за да отклони вниманието на кучето. После бавно закрачи напред.

— Стой на място! — заповяда отново той.

Дресировката, която Сам Караклоу беше приложил към Ласи още в най-ранните й години, оказа своето въздействие. Ласи не можеше да понася Хайнс, но беше научена да се подчинява на хората, които й заповядваха нещо.

Но в гърдите й се надигна още един, прастар инстинкт, макар и слаб — усетът за време.

Неясен, неопределен, той затрептя в нея. Тя не го осъзнаваше, не се опитваше да си го обясни или да размисли, както би сторил всеки човек. Бавно, много бавно усетът за време се събуди, отначало съвсем слаб и далечен. Беше време — време — време…

Хайнс се приближаваше все повече. Тя го наблюдаваше как се придвижва крадешком. Главата й леко се повдигна.

Беше време — време — време, за да…

В следващия момент човекът щеше да бъде достатъчно близо, за да я хване — да зарови пръсти в гъстата й грива и да не я пусне, докато не нахлузи въжето около шията й.

Ласи го наблюдаваше и напорът в съзнанието й ставаше все по-ясен.

Беше време — време — време…

Хайнс се приготви за скок. Сякаш усетила това, Ласи отстъпи две крачки назад, за да се предпази от промъкващия се мъж. Трябваше да остане свободна, за да си припомни.

— Проклет звяр — изръмжа неволно мъжът. Като забеляза грешката си, той започна още веднъж отначало.