Ласи

— Добра Ласи, стой на място, остани където си. Добре, така е добре, не се движи! Остани на място!

Ала Ласи вече не го слушаше. Само една малка част от сетивата й беше заета с него, с приближаването му. Всичко останало беше съсредоточено върху онова, което се вълнуваше в нея и добиваше все по-определени очертания. Трябваше й още малко време. Усещаше, че не бива да позволява на този мъж да се промъкне към нея, защото щеше да й причини зло.

Тя отново отстъпи назад. В този момент Хайнс се хвърли напред. Ласи се стрелна настрани.

Побеснял от гняв, мъжът се изправи. Тръгна отново към нея, говорейки гальовно. Ласи продължи да отстъпва назад. През цялото време запазваше разстоянието между себе си и Хайнс — разстоянието, така добре премерено от животните, — разстоянието, което ги пази от внезапното нападение на врага.

Инстинктът й заповядваше: стой далече от него. Не му позволявай да се доближава до теб. Защото има и нещо друго: дойде време да… Време да тръгне към…

И тогава Ласи разбра какво трябваше да направи. Разбра го изведнъж, сигурно и точно като стрелка на часовник, която показва четири без пет.

Беше време да вземе момчето от училище!

Тя обърна гръб на Хайнс и тръгна на юг — така безгрижно, сякаш трябваше да измине само няколкостотин метра. Откъде можеше да знае, че мястото на срещата е отдалечено от нея на стотици километри и ще й коства много дни път. Само ясното, определено чувство за дълг я владееше и тя тръгна да изпълни задължението си колкото се може по-добре.

Хайнс се затича след нея, разкрещя се и Ласи премина от бавна крачка към лек тръс. Не изпитваше страх. Знаеше съвсем сигурно, че това двукрако същество никога не би могло да я настигне. Нямаше нужда дори да бърза. Ушите й останаха опънати назад, за да й казват на какво разстояние е Хайнс. Освен това очите на кучето, както и на повечето животни, са разположени много по-настрани от тези на човека; само леко обръщане на главата им е достатъчно да видят какво става зад тях.

Ласи не се тревожеше от преследването на Хайнс. Тя тичаше по пътя си спокойно, без бързане. Слезе надолу по алеята за автомобили и прекоси моравата. За миг сърцето на Хайнс заби в радостна надежда. Може би, каза си той, може би кучето ще се прибере в кучкарника.

Но клетката, където Ласи беше прекарала толкова часове вързана с тежка верига, не беше дом за нея. Тя я мразеше, а в този момент изобщо не мислеше за нея. Надеждата на Хайнс много скоро угасна, защото я видя да завива към главната порта.

Сърцето на пазача отново заби по-силно: портата беше винаги затворена, а дебелите каменни стени, които обграждаха принадлежащия към къщата парк, бяха заплашително високи. Може би щеше да успее да сгащи кучето в някой ъгъл.

Присила и дядо й бяха яздили по пътя, който водеше от рибарското село към имението, и вече наближаваха желязната порта.

— Аз ще отворя, дядо — рече момичето.

Тя се плъзна гъвкаво от седлото, без да се вслушва в ръмжащите протести на херцога. Знаеше, че може да скочи много по-бързо от него, да отвори и отново да се метне на седлото. Защото въпреки всичките си възражения дядо й си оставаше един старец и възсядането на коня, колкото и добродушен да беше той, означаваше за него тежка задача, съпроводена от ругатни, пъшкане и стонове. Момичето стисна здраво юздите с едната си ръка, издърпа резето и налегна с цялата си тежест върху кованата порта, за да я накара да се отвори.

В този момент се чу шум. Присила вдигна поглед и видя как Хайнс тича като безумен към портата. А пред него тичаше прекрасното коли.

— Затворете портата, госпожице Присила! — изкрещя задъхано пазачът. — Затворете портата! Кучето се освободи от въжето. Не го пускайте навън! Затворете портата!

Присила се огледа наоколо. Голямата порта пред нея зееше отворена. Трябваше само да я затвори и Ласи щеше да остане пленница в парка.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си. Той още не беше забелязал царящото наоколо вълнение. Крясъкът на Хайнс не бе стигнал до глухите му уши.

Присила направи опит да затвори тежката порта. Потегли я с всичка сила и зад гърба й се разнесоха учудените укори на херцога.

Ала само след миг момичето забрави целия свят. Пред духовния й взор застана едно селско момче, малко по-голямо от нея, застанало пред телената мрежа на кучкарника, което казваше на своето куче: „Остани завинаги тук и вече не се интересувай от нас. Никога, никога не се връщай вкъщи“.

И докато момчето казваше това, тя знаеше, че цялото му същество крещеше точно обратното.

Когато тази картина изникна в паметта й, Присила спря и отново се вслуша в думите на момчето, сякаш те бяха току-що произнесени. Портата си остана отворена. Дядо й се ядоса още повече, защото разбра, че става нещо, което е недостъпно за старите му сетива. Хайнс продължаваше да крещи:

— Затворете портата, госпожице Присила! Затворете я, бързо!