Ласи

— Откъде знам, че не е преправено, така ли? Защото и аз съм от Йоркшир като тях. Ето откъде познавам всичките им номера, и дори още няколко. Не, не. Кучето е добро. Впрочем, аз я купих от онзи там, как се казваше? От Караклоу! Познавам го добре и знам, че никога не би се осмелил да ме измами. В никакъв случай!

Херцогът отново размаха грамадния си бастун, сякаш предизвикваше на бой всеки, имал куража да го измами. Старият мъж и внучката му закрачиха бавно по пътеката към кучкарника.

Спряха пред решетката и загледаха легналото в клетката куче.

Присила видя едно голямо, черно-бяло златно коли. Главата му беше скрита между предните лапи, тъмната, аристократично извита муцуна изпъкваше още по-ясно на фона на снежнобялата козина на врата и гърдите.

Херцогът изцъка с език, за да повика кучето, но то не реагира. Само леко повдигане на едното ухо показа, че е чуло. Кучето продължи да лежи, без да удостои дори с поглед хората, които бяха дошли да го видят.

Присила се приведе, плесна с ръце и извика:

— Ела, коли! Ела тук! Ела, чуваш ли! Ела при мен! Само за миг големите кафяви очи на кучето се вдигнаха към малкото момиче, почти човешки очи, в които се четеше бездънна тъга. После се отвърнаха от Присила и отново се устремиха в празното пространство.

Момичето се изправи и се обърна към дядо си:

— Това куче не е добре, дядо.

— Глупости! — изкрещя херцогът. — Какво й липсва? Хайнс! Хайнс! Къде ли се е скрил пак? Хайнс!

— Идвам, идвам!

Острият, носов глас на повикания долетя иззад сградата. Веднага след това се появи и забързаният пазач.

— Да, Ваша светлост? Викахте ли ме?

— Разбира се, че ви виках. Да не сте глух? Какво става с кучето, Хайнс? Не изглежда добре.

— Ами, трябва да ви кажа, че не се храни — усърдно започна да обяснява пазачът. — Сигурно са я разглезили онези от селото. В работническите къщи кучетата все ги глезят, хранят ги със сребърна лъжица, така да се каже. Но се обзалагам, че тази скоро ще отвикне. Само след няколко дни ще бъде щастлива, че й се позволява да се храни в кучкарника. Аз ще се погрижа за всичко.

— И внимавайте за кучето, Хайнс! — изкрещя херцогът. — Грижете се добре за него, чувате ли!

— Да, разбира се, Ваша светлост — отговори почтително мъжът.

— Така ви съветвам и аз — изръмжа строго херцогът.

После измърмори нещо под носа си и се отдалечи с големи крачки. Беше разочарован. Смяташе да покаже на Присила каква добра покупка е направил, а вместо това внучката му трябваше да види една опърничава кучка.

Чу гласа й зад себе си и се обърна.

— Какво каза?

Момичето вдигна глава.

— Попитах защо човекът от селото ти е продал кучето си?

Херцогът спря за миг и се почеса зад ухото.

— Сигурно е разбрал, че няма да увелича цената. Още тогава му казах, че не давам нито пени повече, и мисля, че най-после твърдата му глава е увряла.

Докато дядото и внучката вървяха към голямата стара къща, пазачът Хайнс се приближи към кучето в клетката.

— Ще те накарам да се храниш както трябва — изръмжа ядосано той. — Да го знаеш. Ще те храня, дори ако трябва със собствените си ръце да ти тъпча яденето в гърлото.

Кучето не показа с нищо, че го е чуло. Само примигна, сякаш изобщо не забелязваше човека от другата страна на решетката.

Когато Хайнс си отиде, Ласи остана да лежи неподвижно в огрения от слънцето квадрат върху земята, докато сенките се удължиха. Тогава се надигна неспокойно, изпъна глава и пое дълбоко въздух.

Очевидно не подуши онова, което търсеше, защото тихо изскимтя. После започна да се разхожда покрай решетката — напред, назад, напред, назад.

Тя беше куче и в главата й не се оформяха мислите, които ние, хората, изразяваме с думи. Само някакво неопределено желание постепенно завладя цялото й същество. Скоро желанието доби ясни очертания. Усетът за време раздвижи мозъка и мускулите й.

И изведнъж Ласи разбра много точно какво иска. Сега можеше да го направи.

Четвърта глава Ласи се връща у дома

Джо Караклоу бавно излезе от училище и… спря като закован.

Силен вик се изтръгна от гърдите му:

— Ласи! Ласи!

Джо се втурна към кучето си, коленичи и зарови пръсти дълбоко в гъстата му козина. Обзет от дива радост, той скри лице в гривата на Ласи и я потупа по хълбока. След малко се изправи. Идеше му да скача и танцува от щастие. Момчето и кучето се държаха по много различен начин. Докато момчето не беше на себе си, кучето седеше най-спокойно и само размахването на опашката издаваше колко се радва да види малкия си приятел. Сякаш искаше да му каже: „Защо се вълнуваш толкова? Мой дълг е да те чакам, и аз дойдох. Какво необикновено има в това?“

— Да вървим, Ласи — подвикна момчето.

После се обърна и хукна надолу по улицата. В първия момент дори не бе помислил каква е причината Ласи да се върне при него. Каза си, че това е истинско чудо, и побърза да прогони надигащите се съмнения.

Защо да си блъска главата, след като най-прекрасното нещо на света се беше случило? Ласи се върна, и толкова.

Само че нещо продължаваше да го безпокои. Нима баща му беше откупил Ласи обратно? Или имаше друга причина?