Ласи

Джо усети, че не може да очаква помощ от майка си, и се обърна към баща си, който продължаваше да седи до огъня. Ала бащата се държеше така, сякаш не е чул нито дума от казаното дотук. Джо издаде напред долната си устна, което показваше вродена упоритост, и се замисли какво още може да каже. Сега обаче се намеси и Ласи. Тя реши, че караницата е свършила, защото в стаята се беше възцарила тишина, затова се надигна бавно и пристъпи към мъжа. Мушна тясната си муцуна в ръката му, съвсем леко, за да покаже, че се нуждае от вниманието и подкрепата на господаря си. Обаче мъжът отдръпна ръката си далече от обсега на кучето и продължи да се взира в огъня.

Джо видя всичко. Осмели се меко да възрази срещу поведението на баща си.

— Татко — започна тъжно той, — би могъл поне да я поздравиш. Тя не е виновна за нищо, а и толкова се радва, че си е вкъщи. Погали я поне веднъж!

Бащата на Джо отново не помръдна, сякаш не чуваше думите на сина си.

— Знаеш ли, може би в кучкарника не се грижат добре за нея — продължи Джо, макар да знаеше, че думите му са напразни. — Смяташ ли, че я хранят както трябва? Я погледни козината й. Мисля, че е започнала да оредява? Дали не е добре да слагаме във водата й за пиене отвара от ленено семе? Нали така се постъпва, татко, ако козината на кучето е загубила блясъка си.

Бащата на Джо, който продължаваше да седи до огъня, кимна бавно с глава. Но ако той не беше забелязал, че синът му е минал в настъпление, госпожа Караклоу смръщи заплашително чело.

— Така е — извика гневно тя, — ти нямаше да бъдеш истински Караклоу и кореняк йоркширец, ако не разбираше от отглеждане на кучета много повече, отколкото от бъркане на яйца. — Гласът й кънтеше в къщата. — Велики Боже, понякога наистина си мисля, че мъжете от нашето село се грижат повече за кучетата си, отколкото за собствените си деца. Наистина! Времената са толкова лоши, но нима някой е тръгнал да си търси работа? Не и не! Предпочитат да получават помощи и аз се обзалагам, че на повечето им е все едно дали децата им гладуват, стига само да имат достатъчно храна за кучето си!

Бащата на Джо раздвижи краката си и момчето побърза да прекъсне майка си.

— Ласи наистина изглежда зле, мамо. Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че не я хранят както трябва.

— Ами да — отговори злобно майка му, — от онзи дяволски всезнайко Хайнс наистина може да се очаква какво ли не! Той сигурно краде най-доброто месо за себе си. Никога в живота си не съм срещала такъв скъперник и подлец!

Докато говореше, тя устреми поглед към кучето и тонът й веднага се промени.

— Господи! — изплъзна се от устата й. — Тя наистина не изглежда добре. Бедното ми момиче, ей сега ще й приготвя нещо за ядене. Доколкото разбирам от кучета, тя наистина има нужда да се подкрепи.

В този миг госпожа Караклоу осъзна, че проявеното съчувствие е в очевидно противоречие с думите, които беше изрекла преди малко. За да се защити и да заглади непростимата си грешка, тя отново надигна глас и започна да гълчи:

— Но щом се наяде, трябва да се върне в кучкарника. А когато я махнете оттук, не искам ново куче в къщата си, чувате ли? Толкова се мъчих, докато я отгледам, грижех се за нея като за малко дете. И какво получих за усилията си?

Без да спира да мърмори, госпожа Караклоу затопли в една тенджерка храната на кучето. След малко я сложи пред муцуната на Ласи и двамата с Джо доволно проследиха как кучето се нахрани с голям апетит. Само мъжът не удостои дори с поглед красивото коли, което някога му принадлежеше.

След като Ласи се нахрани, госпожа Караклоу вдигна съдината. Джо пристъпи към камината и свали от лавицата грижливо сгъната кърпа и една четка. Седна на килимчето пред камината и се зае да реши дългата козина.

Отначало мъжът продължаваше да гледа огъня; след малко обаче започна да хвърля бегли погледи към кучето и седналото пред него момче. Накрая не издържа, обърна се и протегна ръка.

— Не се прави така, момче — дрезгавият му глас беше мек и загрижен. — Щом си се хванал с една работа, научи се да я вършиш както трябва. Ето виж как се прави!

Той взе от ръката на сина си четката и кърпата, коленичи на килимчето и се зае с гъстата козина на кучето. Първо я изтърка навсякъде с кърпата, после внимателно вдигна с една ръка тясната, аристократична муцуна, докато с другата сръчно изчетка снежнобялата грива на колито и изкусно оформи така наречените „чорапки“, „престилчица“ и „поличка“.

За известно време в къщата се възцари тихо блаженство. Мъжът забрави всичко друго, беше погълнат от заниманието си. Джо беше приседнал на килимчето до баща си, наблюдаваше внимателно и се опитваше да запомни всяко движение на четката. Защото знаеше — както всъщност и всички в селото — че на мили наоколо няма друг човек, който да е в състояние да приготви едно коли за изложба на кучета по-добре от Сам Караклоу. Най-голямото желание на Джо беше един ден да стане също толкова добър в отглеждането на кучета, колкото беше баща му.