Ласи

— Какво има? — попита Роули. — Чакаш ли някого? О, да, мисля, че те разбирам. Нейно величество още не е готова за представлението. Ето я, най-после идва.

Обучена грижливо от Роули, Ласи излезе пред множеството и седна на задните си крака. Роули й подаде парче дроб за награда.

— Добре, Нейно величество най-после е тук и представлението може да започне — обяви той.

Даде знак с ръка, Туутс излая възбудено и започна да изпълнява програмата си. Прескочи през обръча, с лай показа на колко е години, легна на земята в поза „мъртво куче“, избра най-красивото момиче сред зрителите — винаги подпомагана от тайните знаци на Роули. Завърши представлението с най-добрия си номер: балансира върху дървената топка с националния флаг в уста.

— Ами колито? То нищо ли не може? — извика едно дете.

— О, нима една кралица излиза на сцената като обикновена актриса? — отговори Роули. — Струва ми се, че е обявила седяща стачка.

Роули застана пред Ласи с Туутс на ръце.

— Искаш ли да работиш? — попита той. — Искаш ли да прибереш уредите, след като звездата завърши представлението си?

След като помълча малко, изведнъж извика гръмогласно:

— Вдигни нещата от земята!

Ласи обаче не се помръдна и децата се разкрещяха зарадвано. Роули се почеса зад ухото с добре изиграно смущение. После очите му блеснаха триумфално. Вдигна пръст към децата и се обърна към Ласи:

— Ще бъде ли Ваше величество така добричка да ми направи една услуга и да събере вещите от земята?

Този път направи на Ласи знак с ръка — защото думите не й влияеха — и тя се изправи с достойнство. Събра обръчите един след друг и ги постави пред вратичката на фургона. Роули направи дълбок поклон. Ласи също приклекна и изпружи предните си лапи, както се протягат кучетата след събуждане.

— Виждате ли — заговори поучително търговецът, като се обърна отново към децата, — винаги казвайте „моля“ и ще постигнете много повече в този свят. А сега трябва да продължа пътя си. Не забравяйте Роули Палмър, пътуващия търговец! Следващата година ще дойда пак. Довиждане!

Децата замахаха с ръце и колелата затропаха по калдъръма. Роули отново подхвана песента си. Туутс доволно се сви на кълбо на капрата. Бес трополеше бодро с копита. Ласи тичаше безучастна отзад. Радваше се, че продължаваха пътя си. Не обичаше спиранията по селата, не се радваше и на представленията, в които имаше толкова малко участие. Не беше като Туутс, която се наслаждаваше на номерата си и с нетърпение очакваше всяко ново представление. Туутс беше родена циркова артистка. Ласи обаче не беше от нейната порода.

Роули Палмър знаеше това. Погледът му беше устремен към Туутс, която мирно дремеше.

— Да, тя е много изискано куче и кой знае откъде идва, но никога няма да се труди усърдно като теб, миличката ми.

Туутс му отговори с доволно ръмжене, което изразяваше същото като размахването на опашката.

Роули довърши вечерята си и се приготви отново да тръгне на път.

— Да, знам. Не ти се иска да тръгнем отново — обърна се той към Бес. — Но ни предстои дълъг път и трябва да изминем поне част от него. Още е светло.

Роули погледна към небето. Луната светеше ярко, въздухът обаче беше необичайно свеж.

— Задава се чудесно временце, ако наистина разбирам нещо от това — а след него ще дойде зимата и ще трябва да се връщаме вкъщи. Точно затова трябва да увеличим малко парата и да изминем още известно разстояние тази нощ.

Той изкара колата на пътя и скоро копитата на Бес зачаткаха равномерно по чакъла. Туутс спеше дълбоко на капрата. Щастлива, че е отново на път, Ласи тичаше след колата.

Роули пресмяташе на ум. Още четири часа път, и щяха да стигнат до едно много удобно място за лагеруване край гората Ейпдън. Времето се застудяваше и една чаша горещ чай пред пламтящия огън щеше да му дойде много добре. А после право в леглото, за да стане сутринта още с първите слънчеви лъчи и да продължи пътя си.

Двадесета глава Едно смело сърце и едно сбогуване

Двама мъже вървяха по пътя, скрити в сенките на дърветата.

— Ако не ти се ще, Сникърс, знаеш какво можеш да направиш!

Мъжът, който каза това, беше едър и груб. Широките му рамена опъваха памучния жакет. Кръглата шапка беше нахлупена над бруталното лице. Човекът, с когото разговаряше, беше дребен, с остри черти. На края на дългия му нос висеше кристална капчица и не се махаше, колкото и да подсмърчаше мъжът.

— Ти ще ме побъркаш, Сникърс, направо ще ме подлудиш с мърморенето си. Аз ти позволявам да бъдеш мой приятел, да се движиш с мен, правя всичко, за да можеш да живееш богато и пребогато, а как ми се отплащаш ти? През цялото време мърмориш и мърмориш. Уморен си, краката те болят, студено ти е! По дяволите…

— Майчице, Букълс, я виж там!

Грамадният мъж прекъсна речта си и погледна в посоката, която му сочеше другият. В мрака проблясваше ивица светлинка. Букълс бавно прокара ръка по устата си. После се огледа. Намери един голям клон в края на пътя, отвори ножа си и взе ожесточено да дялка страничните клонки. Когато свърши, опита тоягата на ръката си. Сникърс направи същото.