Ледената кралица

В това отношение грешеше. Бях тиха и кротка, но имах собствено мнение: когато ме молеха да препоръчам приказки, подходящи за осемгодишни например, на Андерсен или на братя Грим, винаги избирах Грим. Кости, обвити в коприна, заровени под хвойново дърво, малки глупави момчета, които същевременно са достатъчно смели, за да играят карти със Смъртта, смахнати сестри, които са толкова откачени, че се обесват сами или скачат с главата напред в кладенец. Няколко пъти гневни майки и преподаватели се оплакваха на главната библиотекарка, когато след моя препоръка децата си бяха изкарвали акъла. Но аз държах на своето. Светът на Андерсен бе пълен с благородни, прекрасни герои. Предпочитах приказки, в които егоистични загубили се момиченца трябва да си проправят път през дерящите ги храсти, за да стигнат до дома си, а небрежни, неразумни братя се превръщат в магарета и лебеди, с пълзящи под кожата им бълхи, които ги влудяват, и с капеща от перата им кръв. Не вярвах, че хората получават това, което заслужават. Не вярвах в рационалния, доброжелателен свят, създаден, за да ни пасва, съществуване, което се предполагаше да прилепне плътно към една сътворена логика. Нямах доверие на графики или диаграми, в които човечеството бе разделено на добри и лоши и където „и след това заживели щастливи заедно“ бе директно противопоставено на „тук и сега“.

Когато си тръгвах от библиотеката във ветровитите нощи, сред шумоленето на листата на дърветата, и целият Ню Джърси бе вече притихнал и мрачен, нямаше да се изненадам, ако откриех мъж с едно крило на стъпалата на Кметството или ако се натъкнех на гладен вълк на ъгъла на Пета улица и главната. Все пак познавах силата на желанието. Невидимо и неизбежно в резултата си като пеперудата, която пърха с криле в единия край на света и с това единствено действие променя времето в другия край. Теорията на хаоса, информира ме брат ми, се основава на математическа теорема, която предполага, че дори най-малката промяна влияе на всичко, дори и на времето, независимо на какво разстояние се случва. Брат ми можеше да я нарича както си иска; за мен това бе съдба.

Преди да се усетя, минаха тринайсет години, а аз продължавах да работя в библиотеката. После петнайсет. Все още носех косата си по същия начин — късо подстригана, — прическата, която си бях направила сама на осем години, се бе превърнала в моя запазена марка. Хората очакваха определени неща от мен: подкрепа, мълчание, удобство. Нямаха никаква представа коя бях аз. Известно време се срещах с Джак Лиънс, ако нашите отношения можеха да се нарекат така. Обаждаше ми се за информация и после същата вечер ме чакаше отвън на паркинга. Правехме го в колата. Сексът бе припрян и нервен, и луд, но въпреки това го правехме. Поемахме рискове. По време, когато започваха да идват читатели, в дни, в които падаше толкова много сняг, че преспите можеха да затрупат колата. Може би тайничко исках да ни хванат, но никога не се случи. Бяхме сами в света. Джак знаеше, че не обичам да говоря; вярно беше, но аз нямах доверие само в моите думи. Не в думите на другите. Той можеше да говори каквото си иска. Можеше дори да каже, че ме обича, стига да не го мислеше наистина. Това бе важно за мен. Момичето в плен на снега в планината. Студеното мълчание, което бе толкова чисто, че не нараняваше. За мен не съществуваше нищо отвъд тези планини. Нищо, към което да си струва да тръгнеш.

Джак винаги ме оставяше да се прибера пеша у дома и никога не се опита да ме придружи. Мислех, че ме познава по-добре от всички други. Мислех, че той знае, че не заслужавам нито нежност, нито лоялност, нито късмет. После една вечер ми донесе цветя — букетче увехнали маргаритки, които бе взел от някоя фермерска сергия, но все пак бяха цветя. Това беше краят; този жест съсипа всичко. В мига, в който се държа така, сякаш бяхме нещо повече от двама странници, споделящи общ интерес към смъртта и секса, беше свършено. След като разбрах, че има вероятност да ме харесва наистина и да го е грижа за мен, спрях да се виждам с него.