Ледената кралица

Започнах работа като началник на информационния отдел в библиотеката в Ред Банк, там, където работех преди. Гражданка на Ню Джърси. Не съм пропускала нито един работен ден и шофирам внимателно. Проверявам гумите си през есента, за да съм готова за зимния сезон. Вече мога да преброя трийсет и два различни оттенъка на леда — от индиговосиньо до алено. Може би е заради химикалите, които използват при посипването на пътищата със сол, може би е заради начина, по който светлината се процежда през голите клони на дърветата, може би просто вече съм по-чувствителна към цветовете от повечето хора. В къщата ни всяка стая е червена, всяка е в различен нюанс: рубинено, алено, яркочервено като зряла череша. Някои хора смятат, че цветът е един и същ, но тоновете не биха могли да бъдат по-различни — колкото се отличават едно от друго черното и бялото. Джак казва, че виждам това, което искам да видя, и чувам това, което искам да чуя, но винаги се съгласява с всички мои решения. Боядисай и таваните червени, щом това желаеш. Ще се изненада приятно, когато го направя — ако реша, разбира се. Той явно няма нищо против изненадите. Преди години, когато се върнах от Флорида, в колата с мен беше и Хари, нюфаундлендският гигант. Франсис се бе пенсионирала, бе заминала за Франция, както винаги бе искала да направи, а и двете знаехме, че аз ще осиновя домашния й любимец.

— Да не си срещнала мечка по пътя? — попита Джак, когато пуснах Хари от колата.

— Срещнах теб — казах аз.

— Опитваш се да ме поласкаеш, за да не видя колко огромно е това куче — разсмя се Джак. — Имай предвид, че ще заеме половината дневна.

И това беше краят на разговора ни. Джак само свирна на Хари. Той имаше вяра в мен и в моите решения, в избора, който правех. Между нас всичко бе съвсем просто.

Знам едно-единствено нещо. Най-добрият начин да умреш, е като живееш пълноценно, докрай, дори и това да е живот тук, в Ню Джърси. Дори да е животът на някой като мен. Сигурно ще ми се присмеете, защото ми отне толкова дълго време да го разбера, когато всичко, което трябваше да направя, бе само да се изкача и да премина от другия край на планината. Когато в зимните нощи вървя из паркинга към колата си, често забелязвам прилепи — черен облак в смрачаващото се небе. Те ми носят утеха. Карат ме да чувствам, че не си толкова далече от мен. Като се сетя само колко се страхувах преди от тях! Как бягах и се криех. Сега спирам, вдигам глава и поглеждам смело нагоре. Няма никакво значение какво е времето; студът никога не ме е притеснявал. Надявам се, че това, което виждам, е онова и след това заживели щастливи. Завинаги. Надявам се, че си ти.