Ледената кралица

— Още — казаха и двамата и се разсмяха, допрени толкова близо един до друг, че пеперудите се завъртяха помежду им като тайфун, за да полетят нагоре.

Бяха толкова много, че бе невъзможно да ги преброиш, хиляди, сънливи, бавни, виещи се. Беше пикът на миграцията им и те бяха изтощени и прекрасни, толкова яркооранжеви, че приличаха на рубини, червени, червени, червени.

Взех телефона на Елиза. Връзката беше лоша, но когато допрях слушалката до ухото на брат ми, той успя да чуе Нина. Знаеше, че бе тя.

— Всичко се промени за миг, безброй пъти…

Каза го с огромно усилие, с последния си дъх. Когато го направи, затворихме телефона и зачакахме. Изпитвах отчаяна нужда да завъртя брат си наопаки. Бързо, щях да кажа, трябва да го направим сега. Обърни се, смени мястото на краката и главата си. Изиграй последния номер. Измами Смъртта, нека те подмине. Моля те, нека опитаме. Но не го казах. Не казах нищо.

Елиза изключи системата малко преди края. Чу се изтракване, после настана приятна и спокойна тишина. Човек не би помислил, че може да има толкова много пеперуди на света. Не би помислил, че всичко може да се промени за един миг. Но ето ни, бяхме тук, и то се случи.

Над нас се завъртя вихрушка от облаци, донесени от студения океански въздух. Дъждовни. Движеха се бързо. Толкова свежи, че можеха да повдигнат духа ти. Можеха да поемат цялата ти болка, всичко. Можеха да поемат още една душа.

II.

Нина нарече дъщеря си Марипоса. Тя се роди през януари, в ден, в който на небето нямаше нито едно облаче. Веднага забелязах, такива неща ми правеха впечатление. Бях там, когато Марипоса се появи; аз бях тази, която казваше на майка й — „Дишай!“ и „Натискай!“, и „О, божичко!“, никога не е имало нищо по-красиво на света! Бях до нея от самото начало, така че Нина ме избра за нейна кръстница, което означаваше, че отсега нататък щях да я наблюдавам още повече. Оказа се, че съм добра в това, сякаш ролята на феята кръстница от приказките е била писана точно за мен. Останах при тях няколко месеца, грижех се за бебето, помагах и почти се научих да готвя, докато Нина беше готова да се върне на работа и да поеме часовете си, готова да оставя дъщеря си в детския център към университета, където щяха да я гледат през това време. Завещах им Жизел; просто ми се стори най-логично. Сега тя беше котка от Флорида. Щеше да се ужаси, ако й се наложеше отново да постави лапичката си в сняг или лед. Освен това никога не бях смятала, че е моя, така че всъщност не давах на никого нищо.

Ролята на кръстницата е да праща подаръци и аз го правех — може би даже прекалено често и прекалено много. Всяка година на рождения ден на Марипоса им ходех на гости. Вече не изпитвах жал и отчаяние през този месец. Сега беше любимият ми месец, както преди много, много години. Подарих на Марипоса дузина книги с детски приказки. Любими й бяха книгите на Андрю Ланг5 заради красивите корици и историите, които звучаха абсурдно и същевременно истински. И двете си падахме най-вече по „Червената книга“.

Веднъж четях на Мари любимата приказка на баща й, „Смъртта кръстница“.

— Тази не е забавна — каза ми тя.

— Не, не е — съгласих се аз. — Но баща ти я обичаше. Той беше учен като доктора.

— Всъщност не е нужно всички приказки да са забавни — каза тя след известно мислене. — Но предпочитал да ми разкажеш онази за момичето, което изкачило планината, дето никой друг не я бил изкачвал преди това.

— Тази не я знам. Знам само една за момичето, което се вледенило.

— Измисли си.

Марипоса имаше сериозно лице и ми напомняше много за Нед. Нед, който умееше да пази тайни. Нед, който така и не повярва в съвършената логика. Нед, който се намираше някъде в и след това, завинаги щастлив.

Беше ми трудно да отказвам на Марипоса. Исках тя да има всичко. Затова измислих нова история за нея. Оказа се, че е хубава, по-добра от онази, която някога си разказвах сама на себе си. Беше същото момиче, в същата снежна страна, но този път то реши да се покатери на върха на планината, вместо да стои на едно място и да замръзне. Сега момичето бе по-умно, решено да не се отказва. Щом стигна до другия край на планината, започна да се топи; зад младата девойка оставаше синя река — винаги чиста, винаги студена, винаги истинска.

Последния път, когато посетих Орлон, заведох Марипоса в портокаловата горичка. Бях детегледачка, Нина бе на лекции, а кръщелницата ми вече бе навършила шест години. Защото така се случват нещата — времето си върви неумолимо напред. Докато пътувахме, пеехме песнички в колата; песни, които смятах, че отдавна съм забравила. Марипоса ме караше да си спомням разни неща. Тя харесваше ужасния ми глас и ми ръкопляскаше. Всичко, което правеше, ми се струваше безценно и съвършено; все пак, бях нейна кръстница. Тя беше и мое дете, в някаква степен. Принадлежеше ми.

Когато стигнахме до фермата, отбих по алеята и паркирах, после изведох Марипоса на разходка. Косата й беше късо подстригана; Нина ми бе обяснила, че отказвала да си я пусне по-дълга — не понасяла да я решат, сплитат на плитки и всякакви други фасони.