Ледената кралица

Тя беше медицинска сестра. Виждаше какво бе състоянието на брат ми, знаеше, че той бе готов веднага да си тръгне, да напусне всички ни.

— Не ми се спи — казах аз.

— Един час — настоя тя. — После ще сме готови за тръгване.

Бяха разпънали дивана за мен. Бяха мили и добри и аз приех добротата им, макар да знаех, че никога повече няма да ги видя и няма да мога да им се отплатя.

Когато се събудих, чух, че Нед и Елиза разговаряха. Тя го питаше дали иска нещо за ядене, ябълково пюре, домашен ванилов пудинг или солени бисквити, предварително топнати във вода, за да омекнат.

— Не — отвърна брат ми, — не мога да ги преглътна. Както вече не мога да преглъщам и живота; ще ги изплюя, ако опитам. Това е шега, схвана ли я?

Чух Елиза да се смее. Станах, намерих банята и измих лицето си. Днес беше денят. Това бе началото на и завинаги след това. Сресах се с някаква чужда четка. Не бях пускала толкова дълга коса от осемгодишна. Черна, на места прошарена като перата на гарван, права.

Отидох в дневната. Брат ми изглеждаше щастлив. Приличаше на облак.

— Познай къде сме — каза той.

— В твоята мечта?

— Монтерей, Калифорния — каза той.

Все още беше тук. Точно тук, с мен. И аз бях благодарна за това.

Кралос и Елиза го пренесоха в техния ван и го сложиха отзад. Линейка може би нямаше да се съгласи да ни закара толкова навътре в гората, колкото искахме да отидем ние. Седнах отпред, докато Елиза сложи абоката на Нед и му даде лекарствата. Предстоеше ни още едно пътуване, но нямаше да бъде много дълго. Карлос работеше в парка, който беше нашата цел.

— Опитваме се да запазим тази седмица в тайна — каза той. — Затова не пускаме туристи. Освен това никога не знаем кога точно ще се случи. Цяла есен пеперудите идват на групички, после пристигат всички наведнъж. Те са навсякъде.

Затова е толкова изненадващо и импровизирано винаги. Но ти идваш навреме, Нед — извика той към брат ми.

Не ни отне много време да стигнем до парка, но пътят бе неравен и стръмен. Това бе най-красивото място, на което се бях озовавала в живота си.

— Виждаш ли оттам? — попитах аз Нед.

Както лежеше по гръб, можеше да вижда небето.

— Перести облаци — отвърна ми той от задната седалка.

Гласът му беше на сто години, но звучеше щастлив. Когато влязох в кухнята в онзи отминал наш живот, Нед тъкмо хвърляше нещо в кошчето за боклук — май беше някакво листче хартия. Бележка? Вече бе сложил чиниите в мивката. Майка ни бе оставила на масата две купи със зърнена закуска, две чаши сок, витамините ни, захарницата, две лъжици, кексчета с боровинки, разрязани наполовина.

Все още бях много сънена. Брат ми изглеждаше гузен, защото явно знаеше нещо, което аз не знаех. Погледна ме засрамено, сякаш имаше тайна, която бе прекалено страшна, за да бъде споделена.

Много е рано. Върни се в леглото.

Красиви дълги облаци се носеха към океана, големи черни скали, лъкатушещ път, аромат на нещо непознато. Подадох главата си през прозореца, вдишах дълбоко. Усещах точно това тук, точно този миг сега с такава сила, че сърцето ми спря. Но не си пожелах нищо. Не исках нищо повече, нищо по-малко. Намирах се точно там, където трябваше да бъда, с глава навън от колата, чувствах вятъра, сълзите в очите си. Мирисът на това място бе изумителен.

— Евкалипти — каза Карлос. — Това привлича пеперудите, горичката с евкалипти.

Не знаех колко е часът. Мислех, че бяхме пътували ден и нощ, докато стигнем края на света. Все още беше сутрин, каза ми Елиза. Чувствах я по-близка, отколкото други хора, които познавах от години.

— Той се държи — прошепна ми тя, но начинът, по който го каза, ми разкри и премълчания край на изречението й, — но не за дълго.

Спряхме на някакъв паркинг. Пред нас се издигаше планинската верига Санта Лусия, а още по-наблизо — връх Лион. Само скали и дървета. Океанът бе толкова син, че се усъмних дали е истински. Намирахме се в района за пикник, но беше рано и паркингът бе празен, за наш късмет. Какви късметлии бяхме.

— Всичко е само за нас — каза Карлос. — И денят ще бъде ясен, без мъгла. Това си е истинско чудо.

Тримата изкарахме Нед на носилката на чист въздух. Носех стойката със системата.

— Зелено — каза Нед.

Такова беше. Евкалиптова горичка, красива като чисто нов свят. Вървяхме бавно по пътеката, меките борови иглички под нас бяха като килим, понякога се подхлъзвахме леко на тях. Въздухът беше прохладен и топъл едновременно — по-студен на сянка, освежаващ на слънце. Изкачихме се до един хребет. Отначало си помислих, че от дърветата пред нас падат листа. Всички тези оранжеви неща. Бяха навсякъде.

Но не бяха листа.

Наведох се и прошепнах в ухото на брат си:

— Отвори очи, няма да повярваш…

Излязохме на открито, на слънце и те бяха навсякъде. Пред нас имаше няколко маси за пикник, направени от секвоя, и ние избутахме носилката до една от тях. Внимателно я подпряхме до нея.

— Виж ти… — каза тихо брат ми.

Във въздуха имаше вихрушки от пеперуди. Чувахме пърхането на крилете им. Повдигнах ръце нагоре и те накацаха по тях, бяха по пръстите ми, ходеха по косата ми.

Карлос и Елиза седнаха прегърнати на пейката.