Ледено ухапване

Преглътнах напиращите сълзи, издърпах ръцете си от ръцете на Дмитрий и се изправих, преди да съм изтърсила някоя глупост.

— Трябва да си вървя — изрекох с натежало сърце. — Обади ми се, когато искаш отново да започнем тренировките. И благодаря… че поговори с мен.

Понечих да се обърна, но тогава го чух да казва рязко:

— Не.

Погледнах назад.

— Какво?

Той не откъсваше поглед от мен и нещо топло и прекрасно премина помежду ни.

— Не — повтори. — Казах й не. На Таша.

— Аз… — Побързах да затворя уста, преди челюстта ми да удари пода. — Но… защо? Подобен шанс се случва веднъж в живота. Можеше да имате деца. Пък и тя… тя беше, нали знаеш, толкова увлечена по теб…

По лицето му за миг пробягна усмивка.

— Да, беше. И още е. И тъкмо заради това бях длъжен да кажа не. Не можех да й отвърна със същото… не можех да й дам това, което иска. Не и когато… — Пристъпи с няколко крачки към мен. — Не и когато сърцето ми е някъде другаде.

Едва не се разплаках отново.

— Но ти също изглеждаше увлечен по нея. И не спираше да ме упрекваш, че се държа незряло.

— Държиш се незряло, защото си млада. Но знаеш много неща, Роза. Неща, които по-възрастни от теб не знаят. Онзи ден… — Моментално се досетих за кой ден ми говореше. Онзи, когато ме притисна до същата тази стена. — Имаше право за това, как винаги се стремя да се контролирам. Никой друг не го е разбрал и това ме изплаши. Ти ме изплаши.

— Защо? Не искаш някой да го знае?

Той сви рамене.

— Няма значение, дали някой го знае, или не. Това, което има значение, е, че някой — че ти — ме познава толкова добре. А когато някой успее да надникне в душата ти… е трудно да го приемеш. Това те кара да се отвориш за този някой. И ставаш уязвим. Много по-лесно е да си с някой, който ти е просто приятел.

— Като Таша.

— Таша Озера е удивителна жена. Красива и смела. Но тя не…

— … тя не те привлича — довърших вместо него.

Той кимна.

— Знаех го. Но при все това исках да имаме връзка. Знаех, че така ще е по-лесно и че тя ще ме отведе далече от теб. Мислех, че ще ме накара да те забравя.

Аз мислех същото за Мейсън.

— Но не можа.

— Да. И… това е проблемът.

— Защото не е редно да сме заедно.

— Да.

— Заради разликата в годините.

— Да.

— Но най-вече защото ще бъдем пазители на Лиса и само тя има значение — не ние двамата.

— Да.

За миг се замислих за това, преди да го погледна право в очите.

— Ами — изрекох най-после, — поне както аз виждам нещата, все още не сме пазители на Лиса.

Стегнах се, докато чаках следващия му отговор. Знаех, че ще последва поредната лекция за житейските премъдрости в стил дзен-будизъм. Нещо за вътрешната сила и морала, за това, как днешният ни избор е основа за бъдещето или някакви други глупости.

Вместо това Дмитрий ме целуна.

Времето спря, когато посегна към мен и обгърна лицето ми с шепи. Наведе глава и устните му погалиха моите. Отначало едва ли можеше да се нарече целувка, но скоро прерасна в истинска, главозамайващо дълбока и страстна. Когато най-сетне се отдръпна от мен, беше само за да ме целуне по челото. Задържа там устните си за няколко секунди, докато ръцете му плътно ме притискаха.

Искаше ми се тази целувка да продължи вечно. Но той прекъсна прегръдката ни и прокара пръсти през косата ми, после ги плъзна надолу по лицето ми. След което отстъпи към вратата.

— Ще се видим по-късно, Роза.

— За следващата тренировка? — попитах. — И ще започнем отново тренировките ни, нали? Искам да кажа, че има да ме учиш на още много неща.

Изправен до вратата, той ме изгледа и ми се усмихна.

— Да. На много неща.