Ледено ухапване

Нямах търпение учебният ден да приключи. Лиса ме придружи до общежитието. Двете с нея почти не бяхме говорили от трагедията в Споукан. Трябваше да отговарям на много въпроси, а после дойде ред на погребението на Мейсън. Лиса беше заета с кралските особи, които напускаха кампуса, така че и тя не разполагаше с повече свободно време от мен.

Само близостта й ме караше да се чувствам по-добре. Макар че по всяко време можех да прониквам в главата й, това не беше като физическото общуване с някой, който държи на теб.

Когато приближихме до стаята ми, видях букет от фрезии, оставен на пода до вратата. Въздъхнах и взех букета с уханните цветя, без дори да прочета картичката към тях.

— От кого са? — попита Лиса, докато отключвах вратата.

— От Ейдриън — казах й. Влязохме вътре и аз отидох до бюрото, върху което имаше още букети, за да оставя и този при тях. — Ще се радвам, когато си тръгне от кампуса. Не мисля, че ще мога още дълго да издържа на всичко това.

Тя се обърна към мен и ме изгледа изненадано.

— О! Хм, ти явно не знаеш.

През нашата връзка почувствах прилив на съжаление, което ми подсказа, че това, което ще чуя, никак няма да ми хареса.

— Какво не зная?

— Той няма да си тръгне. Ще остане тук за известно време.

— Трябва да си тръгне — възразих аз. Доколкото знаех, единствената причина, която го задържаше тук, беше погребението на Мейсън, макар че не си обяснявах защо, след като той го познаваше бегло. Може би Ейдриън искаше да остане само за показност. Или за да продължи да преследва Лиса и мен. — Нали учи в колеж. Или може би в някое изправително училище. Не зная, но все трябва да прави нещо.

— Прекъсна семестъра си.

Изгледах я втрещено.

Тя посрещна с усмивка изненадата ми и кимна.

— Решил е да остане, за да работи с мен и… госпожа Кармак. Досега дори не е имал представа, какво представлява елементът дух. Знаел само, че не е специализирал никакъв елемент, но при все това притежавал тези странни способности. Пазил ги е в тайна, освен в случаите, когато понякога е попадал на друг, владеещ духа. Обаче се оказвало, че и те не знаели повече от него.

— Трябваше да се досетя по-рано — замислих се аз. — Усещаш нещо особено, когато си около него. Знаеш ли, нещо ме привличаше да говоря с него. Той просто притежава това, което наричат… харизма. Също като теб. Предполагам, че всичко е свързано с духа и внушението или каквото и да е там. Това ме кара да го харесвам… макар че всъщност не го харесвам.

— Нима? — попита тя закачливо.

— Не — отвърнах твърдо. — И не ми харесват тези неща със сънищата.

Нефритените й очи се разшириха от удивление.

— Ама това е страхотно — промълви тя. — Ти винаги можеш да разбереш какво става с мен, но аз никога не мога да се свързвам с теб по другия начин. Радвам се, че успяхте да се спасите… но ми се иска аз да се бях появила в съня ти и да бях помогнала да те открият.

— Аз пък не искам. Освен това съм доволна, че Ейдриън не е успял да те убеди да се откажеш от лекарствата.

Не го знаех допреди няколко дни след завръщането ми от Споукан. Лиса очевидно беше отхвърлила първоначалното предложение на Ейдриън да спре хапчетата, защото, според него, само така можела да научи повече за духа. По-късно обаче ми призна, че ако двамата с Кристиан бяхме отсъствали за по-дълго, сигурно е щяла да отстъпи.

— А как се чувстваш напоследък? — попитах я, като си спомних колко разтревожена беше заради лекарствата. — Още ли чувстваш, че хапчетата не ти действат?

— Хмм… ами, трудно е да се обясни. Все още се чувствам по-близо до магията, сякаш хапчетата вече не ме блокират толкова силно. Но не усещам нито един от другите странични психични ефекти… не съм разстроена или нещо подобно.

— О, но това е страхотно!

Красива усмивка озари лицето й.

— Зная. Това ме кара да си мисля, че може би има надежда някой ден да се науча да работя с магията.

Като я видях грейнала от щастие, аз също се усмихнах. Никак не исках да видя как се завръщат онези мрачни чувства, които я измъчваха, и се радвах, че са изчезнали. Не разбирах как или защо, но след като тя се чувстваше добре…

Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.

Думите на Ейдриън отекнаха в съзнанието ми. С тревога се замислих за поведението си през последните две седмици. За някои от най-гневните ми избухвания. За бунтарските ми пориви, които дори на самата мен ми се струваха необичайни. За кълбото от черни емоции, спотаило се в гърдите ми…

Не, реших аз. Не е същото. Мрачните чувства на Лиса бяха свързани с магията. Докато моите бяха породени от стреса. Освен това точно сега се чувствах добре.

Забелязах колко внимателно ме наблюдава тя и се опитах да си припомня докъде бяхме стигнали в разговора ни.

— Може би накрая ще откриеш начин да работиш с магията. Искам да кажа, че щом Ейдриън е намерил начин да използва духа и не взима лекарства…

Тя внезапно се засмя.

— Ама ти не знаеш ли?

— Какво?

— Че Ейдриън взима разни неща.

— Наистина ли? Ама той каза, че… — Простенах. — Разбира се, че взима. Цигарите. Пиенето. И Бог знае какво още.

Тя кимна.