Ледено ухапване

Времето се затопли точно в деня на церемонията по награждаването ми със знака мълния. Всъщност беше толкова топло, че снегът в кампуса започна да се топи и се стичаше на тънки сребристи потоци покрай каменните сгради на Академията. Оставаше още много до края на зимата, затова знаех, че до броени дни всичко отново ще замръзне. Но сега имах чувството, че целият свят плаче.

От инцидента в Споукан се отървах само с незначителни охлузвания и рани. Най-сериозно беше изгарянето ми от топенето на пластмасовите белезници. Но още не можех да преживея смъртта, която бях причинила, както и смъртта, на която бях станала свидетел. Сега не исках нищо, освен да се свия на топка в някое скрито кътче и да не говоря с никого, освен може би с Лиса. Но на четвъртия ден от завръщането ми в Академията майка ми дойде при мен и ми каза, че е време да получа знаците си.

Нужни ми бяха няколко мига, за да проумея за какво ми говори. После ми просветна, че съм заслужила две татуировки, две мълнии за двамата стригой, които бях обезглавила. Първите ми мълнии. Това направо ме зашемети. През целия си живот, докато си мислех за бъдещата си кариера като пазител, си бях мечтала за тези мълнии. Възприемах ги като почетни знаци. Но сега? Само щяха да ми напомнят за нещо, което исках да забравя.

Церемонията се проведе в сградата на пазителите, в голямата зала, която те използваха за срещи и банкети. Но тя по нищо не приличаше на огромната банкетна зала в курорта. Всичко тук бе делово и практично, както самите пазители. Килимът беше синкаво сивкав, въобще не беше дебел, а изтъкан много стегнато. По голите стени се виждаха черно-бели фотографии в рамки на академията „Св. Владимир“, показващи разрастването на нашето училище през годините. Никакви други декорации, никаква пищност, никакви фанфари. Ала въпреки това тържествеността и величието на момента се усещаха. Присъстваха всички пазители от кампуса, с изключение на новаците. Те обикаляха из чакалнята на сградата, събираха се на групи, но не разговаряха. Когато церемонията започна, пазителите се подредиха мълчаливо според ранга си и впериха погледи в мен.

Аз седях на един стол в ъгъла на залата, наведена напред, така че косата да пада върху лицето ми. Зад мен един пазител, чието име бе Лайънъл, държеше до оголения ми врат игла за татуиране. Познавах го, откакто бях постъпила в Академията, но не знаех, че именно той татуира мълниите.

Преди да започне, той тихо се консултира с майка ми и Албърта.

— Но тя няма клетвен знак — рече. — Още не се е дипломирала.

— Случва се понякога — отвърна Албърта. — Тя е убила двама стригои. Направи мълниите, а по-късно ще й сложат и клетвен знак.

Имайки предвид болките, които постоянно изпитвах, не очаквах една татуировка да боли толкова силно. Но прехапах устни и останах мълчалива, докато Лайънъл си вършеше работата. Процедурата ми се стори безкрайно дълга. Когато свърши, той ми поднесе две огледала и като се извих, успях да видя тила си. Върху зачервената и чувствителна кожа имаше два тънки черни белега, един до друг, назъбени като светкавици. На руски се казваха молнии. Една за Исая и една за Елена.

След като огледах мълниите, Лайънъл ме превърза и ме посъветва как да се грижа за кожата си, докато раните от татуировката зараснат. Не запомних повечето от съветите му, но си казах, че по-късно мога пак да го попитам. И без това бях толкова шокирана от цялата церемония.

След това пазителите идваха един по един до мен. Всеки изрази своето възхищение по някакъв начин — с прегръдка, целувка по бузата или с ръкостискане, придружено от любезни думи.

— Добре дошла в нашите редици — поздрави ме Албърта с нежен израз на обветреното й лице, когато ме прегърна здраво.

Дмитрий не промълви нищо, когато пристъпи към мен, но както винаги очите му казваха всичко. По изражението му се четеше гордост, смесена с нежност. Преглътнах сълзите си. Той отпусна нежно ръка върху бузата ми, кимна и се отдалечи.

Когато Стан Алто — инструкторът, с когото най-много се карах още от първия ми ден в Академията — ме прегърна и ми каза: „Сега си една от нас. Винаги съм знаел, че ще си една от най-добрите“, се изплаших, че ще припадна.

А когато дойде редът и на майка ми, не можах да се сдържа и една сълза се търкулна по бузата ми. Тя я избърса и ме погали леко по тила.

— Никога не забравяй — каза ми тя.

Никой не каза „поздравления“ и аз бях доволна. Смъртта не е повод за радост.

Когато всичко свърши, ни поднесоха храна и напитки. Отидох до масата за сервиране и си напълних една чиния с миниатюрни соленки със сирене фета, след което си отрязах един резен от чийзкейка с манго. Преглъщах едва-едва, без да усещам истински вкуса на храната, докато отговарях на въпросите на околните, макар че през половината време не знаех за какво говоря. Приличах на робот, чието име е Роуз, докато вършех това, което се очакваше от мен. Кожата на тила ми още ме пареше от татуирането, а в съзнанието си непрекъснато виждах сините очи на Мейсън и червените на Исая.