Ледено ухапване

Гласът отново заговори. Глас, който душата ми би разпознала навсякъде. Най-сетне се върнах неохотно в действителността, оставих подробностите да проникнат в съзнанието ми. Позволих и на очите си да се фокусират върху чертите на мъжа, застанал там. Тъмнокафявите очи на Дмитрий, нежни и твърди едновременно, които се взираха надолу към мен.

— Всичко е наред — промълви той. — Всичко ще бъде наред. Можеш да пуснеш сабята.

Ръцете ми се разтрепериха още по-силно, докато се мъчех да стисна още по-здраво дръжката.

— Не мога. — Думите се отрониха с болка. — Не мога да го оставя сам. Трябва да го защитя.

— Ти го защити — каза ми Дмитрий.

Сабята се изплъзна от ръцете ми и падна с шумен трясък на дървения под. Последвах я, рухнах на колене. Исках да заплача, но сълзите ми сякаш бяха пресъхнали.

Ръцете на Дмитрий ме обгърнаха, докато ми помагаше да се надигна. Около нас се разнесоха нечии гласове и един по един започнах да различавам хората, които познавах и на които вярвах. Той понечи да ме поведе към вратата, но аз отказвах да помръдна. Не можех. Ръцете ми се вкопчиха в ризата му, мачкайки плата. Без да отпуска ръката си, обгърнала кръста ми, с другата си той леко отметна косата, паднала върху лицето ми. Аз отпуснах глава на гърдите му, а той продължи да гали косата ми и да ми шепне нещо на руски. Не разбирах нито дума, ала нежният тон ми подейства като балсам.

Из цялата къща плъзнаха пазители, за да я проверяват сантиметър по сантиметър. Двама от тях се приближиха към нас и коленичиха край труповете, които сега не смеех да погледна.

— Тя ги е съсякла? И двамата?

— Тази сабя не е точена от години!

В гърлото ми заклокочи див смях. Дмитрий стисна успокояващо рамото ми.

— Изведи я от тук, Беликов — чух да казва някаква жена зад него, чийто глас ми се стори познат.

Дмитрий стисна отново рамото ми.

— Хайде, Роза. Време е да си вървим.

Този път тръгнах с него. Той ме изведе от къщата, като ме придържаше старателно при всяка мъчителна стъпка. Мозъкът ми все още отказваше да приеме случилото се. Не можех да направя нищо друго, освен да следвам заповедите на тези около мен.

Накрая се озовах на борда на един от самолетите на Академията. Около нас оглушително ревяха двигателите, докато самолетът се издигаше в небето. Дмитрий измърмори нещо, че скоро ще се върне, и ме остави сама на седалката. Взирах се пред себе си, докато умът ми машинално регистрираше детайлите по гърба на предната седалка.

Някой се настани до мен и загърна раменете ми с одеялото. Едва тогава усетих колко неудържимо треперех. Придърпах още по-плътно краищата на одеялото.

— Студено ми е — оплаках се. — Защо ми е толкова студено?

— Защото си в шок — отвърна ми Мия.

Извърнах се, погледнах към нея, към русите й къдрици и големите й сини очи. Лицето й отприщи спомените ми. Всичко ме заля отново. Затворих очи и силно ги стиснах.

— О, Господи — въздъхнах. Отворих очите си и отново фокусирах погледа си върху нея. — Ти ме спаси — спаси ме, като счупи аквариума с рибите. Но не биваше да го правиш. Не биваше да се връщаш.

Тя сви рамене.

— А ти не биваше да отиваш за сабята. Спечели точка.

— Благодаря ти — казах й. — Това, което направи… никога не бих се сетила. Беше блестящо.

— Не съм сигурна — рече замислено тя и се усмихна тъжно. — Водата не е кой знае какво оръжие, помниш ли какво ми каза?

Едва не се задавих от смях, макар че някогашните ми думи не ми се струваха забавни. Вече не.

— Водата е страхотно оръжие — изрекох накрая. — Като се върнем, ще трябва да тренираме как да я използваме.

Лицето й грейна. Очите й заблестяха.

— Много бих искала. Повече от всичко друго.

— Съжалявам… съжалявам за майка ти.

Мия само кимна.

— Ти имаш късмет, че майка ти е жива. Дори не подозираш колко си щастлива.

Обърнах се и отново се втренчих в седалката. Последвалите думи, отронили се от устата ми, изненадаха и мен:

— Иска ми се сега тя да е тук.

— Тук е — рече Мия с изненада в гласа. — Беше с групата, която провери къщата. Не я ли видя?

Поклатих глава.

Останахме смълчани. По едно време Мия стана и отиде някъде. След минута някой друг седна до мен. Не ми бе необходимо да погледна, за да разбера кой е. Просто знаех.

— Роуз — заговори майка ми. За пръв път в живота си звучеше неуверено. Може би дори изплашено. — Мия ми каза, че си искала да ме видиш. — Не й отговорих. Нито погледнах към нея. — От какво… от какво имаш нужда?

Не знаех какво ми е нужно. Не знаех какво да правя. Паренето в очите ми стана непоносимо и преди да се усетя, се разплаках. Силни, болезнени хлипове разтърсиха тялото ми. Сълзите, които толкова дълго бях сдържала, се стичаха по лицето ми. Страхът и мъката, които отказвах да почувствам, най-сетне изригнаха в мен, изгаряйки гърдите ми. Едва си поемах дъх.

Майка ми ме прегърна, а аз зарових лице в гърдите й, разтърсвана от неудържими ридания.

— Зная — тихо промълви тя и ме прегърна още по-плътно. — Разбирам.

Глава 23