Ледено ухапване

Внезапно иззад нея Исая простена, докато постепенно се съвземаше. Тя погледна назад и макар да се завъртя съвсем леко, това ми даде възможност да й нанеса удар със сабята. Острието сряза ризата и нарани леко кожата й, но нищо повече. Все пак тя потрепери и сведе панически поглед към раната си. Навярно си спомни парчето стъкло, забито в сърцето на Исая.

Тъкмо от това най-много се нуждаех.

Събрах цялата си сила, отстъпих назад и отново замахнах.

Този път острието на сабята улучи врата й отстрани, силно и дълбоко. Тя нададе ужасяващ, отвратителен крясък, от който кожата ми настръхна. Опита се да се хвърли към мен. Аз отскочих пъргаво, замахнах и отново я ударих. Ръцете й се вкопчиха в гърлото й. Коленете й се подкосиха. А аз удрях и удрях, като всеки път сабята се забиваше все по-дълбоко във врата й. Да се отсече нечия глава, се оказа по-трудна работа, отколкото очаквах. А и старата притъпена сабя не ми помагаше много.

Но накрая осъзнах, че тя вече не мърда. Главата й лежеше там, отделена от тялото, а мъртвите й очи се взираха в мен, сякаш още не можеше да повярва, че това се е случило. Всъщност и двете не го вярвахме.

Някой се разкрещя и за един безумен миг си помислих, че е Елена. Сетне вдигнах очи и се огледах. Мия стоеше на прага, с изпъкнали очи и позеленяло лице, сякаш се готвеше да повърне. Разсеяно, с някаква малка частица от съзнанието си, осъзнах, че тя е накарала аквариумът да експлодира. Очевидно магията с водата в крайна сметка не беше съвсем безполезна.

Все още треперещ, Исая се опита да се изправи на крака. Но аз се нахвърлих върху него, преди още да се е окопитил. Сабята отново засвистя, причинявайки болка и потоци кръв при всеки пореден удар. Все едно бях опитен професионалист. Исая се строполи по гръб на пода. В съзнанието си обаче продължавах да виждам как той прекърши врата на Мейсън и продължих неуморно да удрям и удрям, и удрям, колкото можех по-силно, сякаш обзелата ме безумна ярост щеше някак си да затрие кошмарния спомен.

— Роуз! Роуз!

През замъгления си от омразата ум едва дочух гласа на Мия:

— Роуз, той е мъртъв!

Бавно, треперейки, аз задържах следващия си удар и сведох поглед надолу към трупа му — към отрязаната глава. Мия беше права. Той бе мъртъв. Много, много мъртъв.

Чак сега се огледах наоколо. Кръвта беше навсякъде, но ужасът от гледката не достигаше до съзнанието ми. Моят свят бе забавил ход, сведен до две адски простички задачи. Убий стригоите. Защити Мейсън. Другояче просто не можех да постъпя.

— Роуз — прошепна Мия. Тя цялата се тресеше, а думите й преливаха от страх. Само че сега се страхуваше от мен, а не от стригоя. — Роуз, трябва да тръгваме. Хайде.

Отклоних поглед от нея и се вторачих в останките на Исая. След няколко мига пропълзях до тялото на Мейсън, все още стискайки дръжката на сабята.

— Не — изграчих. — Не мога да го оставя. Може да дойдат други стригои…

Очите ми горяха. Отчаяно ми се искаше да заплача. Но сигурно нямаше да мога. Жаждата за кръв още бушуваше във вените ми. Единствените емоции, на които бях способна сега, бяха насилието и яростта.

— Роуз, ще се върнем за него. Но ако има и други стригои, трябва да се махнем по-скоро оттук.

— Не — повторих, без да я поглеждам. — Няма да го оставя. Няма да го оставя сам. — И със свободната си ръка погалих косата на Мейсън.

— Роуз…

Вдигнах рязко глава.

— Махай се! — креснах й. — Махни се и ни остави сами.

Мия пристъпи няколко крачки напред, но аз вдигнах сабята. Тя замръзна на място.

— Махай се — заповядах отново. — Върви да намериш другите.

Мия бавно заотстъпва към вратата. Но преди да изтича навън, ми хвърли един последен, отчаян поглед.

Настъпи тишина и аз малко охлабих хватката си върху дръжката на сабята, без обаче да я пускам. Тялото ми се люшна напред и отпуснах глава върху гърдите на Мейсън. Нехаех за всичко: за света около мен, за времето. Може би бяха изтекли секунди. Може би бяха изтекли часове. Не знаех. Нищо не знаех. Освен това, че не биваше да оставям Мейсън сам. Бях изпаднала в някакво непознато състояние, в което само ужасът и мъката имаха значение. Не можех да повярвам, че Мейсън е мъртъв. Не можех да повярвам, че преди малко бях убила. Докато отказвах да го призная, можех да се преструвам, че не се е случило.

Накрая отекнаха нечии стъпки, разнесоха се някакви гласове. Вдигнах глава. Хора заприиждаха през вратата, много хора. Всъщност никого не разпознах. Но и не ми беше нужно. Те бяха заплаха, заплаха, от която трябваше да опазя Мейсън. Двама от тях ме приближиха, но аз скочих, вдигнах сабята и я задържах над тялото му, за да го предпазя.

— Назад! — предупредих ги. — Стойте далече от него.

Те обаче продължиха да пристъпват напред.

— Назад! — креснах повторно. И те спряха. С изключение на един.

— Роуз — прозвуча тих глас. — Пусни сабята.

Ръцете ми се разтрепериха. Преглътнах.

— Махай се от нас.

— Роуз.