Ледено ухапване

Само че за разлика от схватката с мен Исая не улови ръцете на Мейсън. Нито го хвана за косата, за да го вдигне нагоре. Нито го обсипа със заплахи за дълга и агонизираща смърт. Исая просто спря атаката му, като сграбчи главата на Мейсън с двете си ръце и бързо я завъртя. Отекна ужасяващо изпукване. Очите на Мейсън се разшириха. Сетне застинаха.

С нетърпелива въздишка Исая захвърли безжизненото му тяло към Елена, която още ме държеше за ръцете. Тялото на Мейсън рухна пред нас. От гледката ми прилоша и светът около мен се завъртя.

— Ето — каза Исая на Елена. — Виж дали това може да утоли глада ти. И остави малко и за мен после.

Глава 22

Връхлетяха ме ужас и шок, толкова силни, че ми се стори, че душата ми пресъхва, сякаш всеки момент щеше да настъпи краят на света — защото сигурно, съвсем сигурно, той не би могъл да продължи да съществува след това. Никой не можеше да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило. Исках да изкрещя болката си пред цялата вселена. Исках да проливам сълзи, докато се стопя. Исках да се строполя до Мейсън и да издъхна до него.

Елена ме пусна, очевидно решила, че не представлявам опасност, както бях застанала между нея и Исая. Обърна се към тялото на Мейсън.

И тогава престанах да чувствам. Само действах.

— Не. Го. Докосвай. — Не успях да разпозная собствения си глас.

Тя завъртя очи.

— Мили Боже, ти наистина си вбесяваща. Вече започвам да разбирам гледната точка на Исая — трябва да страдаш, преди да умреш. — Тя се извърна, коленичи на пода и обърна Мейсън по гръб.

— Не го докосвай! — изкрещях аз. Блъснах я, но нямаше много полза. Тя се извъртя, удари ме и едва не ме събори. Успях само да се задържа на краката си и да остана права.

Исая ме гледаше развеселен. После погледът му се насочи към пода. Броеницата, подарена ми от Лиса, беше паднала от джоба на палтото ми. Той я вдигна. Стригоите могат да докосват свещени амулети — историите, че се страхували от кръстове, не са верни. Само не могат да пристъпват в осветена земя. Той обърна кръста от другата страна и прокара пръст върху гравирания змей.

— Аха, фамилията Драгомир — рече замислено. — Бях забравил за тях. Но това е леснообяснимо. Вече е останал само един от тях, нали? Или са двама? Едва ли си струва да се помнят. — Втренчи ужасяващите си червени очи в мен. — Познаваш ли някого от тях? Ще трябва тези дни да се заема с тях. Няма да бъде много трудно да…

Внезапно чух експлозия. Аквариумът се строши, пръскайки стъкла навсякъде. Част от тях прелетяха край мен, но не им обърнах внимание. Водата се събра във въздуха, като оформи несиметрична сфера. И започна да се носи над земята. Право към Исая. Докато съзерцавах тази небивала гледка, челюстта ми увисна.

Той също я гледаше — повече изумен, отколкото изплашен. Или поне докато водната сфера не обгърна лицето му и не започна да го задушава.

Но задушаването, също както куршумите, не можеше да го убие. Обаче му причини огромно неудобство.

Исая размаха ръце към лицето си, докато отчаяно се мъчеше да отстрани водата. Не постигна нищо. Пръстите му просто се плъзгаха по нея. Елена забрави за Мейсън и скочи на крака.

— Какво е това? — изпищя тя. Разтърси Исая в безуспешен опит да го освободи. — Какво става тук?

Отново не чувствах нищо. Само действах. Пръстите ми стиснаха едно голямо парче стъкло от счупения аквариум. Беше назъбено и остро и поряза дланта ми.

Хвърлих се напред и забих парчето стъкло, като се целех точно в сърцето на Исая, което толкова усърдно се бях старала да улучвам по време на тренировките. Исая нададе задавен вик през водата, преди да рухне на пода. Очите му се завъртяха и сякаш щяха да изскочат от орбитите, заслепени от болката.

Елена зяпаше смаяно, шокирана не по-малко от мен, когато Исая уби Мейсън. Разбира се, Исая не бе мъртъв, но временно бе изваден от строя. Лицето на Елена ясно подсказваше, че не можеше да повярва на очите си.

Най-разумното в този момент беше да избягам към вратата, към безопасността на слънчевата светлина. Но вместо това се втурнах точно в противоположната посока, към камината. Грабнах една от старинните саби и се извърнах към Елена. Не ми се наложи да отивам много далече, понеже тя също се бе окопитила и тръгнала срещу мен.

Ръмжейки от гняв, тя се опита да ме сграбчи. Никога не бях тренирала със сабя, но бях обучавана да се бия с всичко, което можеше да послужи за оръжие. Използвах сабята, за да поддържам дистанцията между нас. Движенията ми бяха тромави, но ефективни.

В устата й проблеснаха белите й кучешки зъби.

— Ще те накарам…

— … да страдам, да си платя, да съжалявам, че съм се родила? — предположих аз.

Спомних си схватката с майка ми и как през цялото време се придържах към отбранителна тактика. Този път това нямаше да ми помогне. Бях длъжна да атакувам. Замахнах напред и се опитах да нанеса удар на Елена. Но не успях. Тя предусещаше всяко мое движение.