Ледено ухапване

Застинах на място. Вторият пазач, когото току-що бях повалила с юмрука си, се надигна, втурна се към мен и ме сграбчи за ръката. До него другият, намушканият с ножицата, още се въргаляше и стенеше на пода. Без да отклонява дулото от мен, главатарят понечи да каже нещо, но миг след това изкрещя. Пистолетът в ръката му засия в бледооранжево и падна от ръката му. Кожата на дланта му, която допреди малко стискаше дръжката на пистолета, сега бе обгорена и червена. Кристиан бе нагрял метала, досетих се аз. Да. Определено трябваше да използваме магията още в самото начало. Ако успеем да се измъкнем от този смъртоносен капан, ще стана най-ревностният последовател на каузата на Таша. Но традициите на мороите против прилагането на магията бяха толкова дълбоко вкоренени в мозъците ни, че досега дори и през ум не ни мина да я използваме. Адски глупаво.

Извърнах се към втория пазач, който ме държеше. Не мисля, че очакваше момиче с моя ръст да се бие така, а освен това още беше шашнат от случилото се с другия пазач и пистолета. Разполагах с достатъчно пространство и го ритнах с все сила в корема — удар, който би ми спечелил отлична оценка в часа по бойни изкуства. Мъжът отхвръкна чак до отсрещната стена. След част от секундата вече бях отгоре му. Сграбчих го за косата и ударих главата му в бетонния под, достатъчно силно, за да го поваля в несвяст, но без да го убивам.

Незабавно скочих на крака, изненадана, че главатарят им още не ме е връхлетял. Сигурно нямаше да му отнеме много време, за да се възстанови след шока от нагорещения пистолет. Но когато се извърнах назад, стаята тънеше в тишина. Главатарят лежеше в безсъзнание на пода, а току-що освободеният от белезниците Мейсън се бе надвесил над него. Наблизо Кристиан стискаше в едната си ръка ножицата, а в другата пистолета. Сигурно оръжието още беше горещо на пипане, но магическите сили на Кристиан навярно го предпазваха от топлината. Беше насочил пистолета към мъжа, когото пронизах с ножицата. Пазачът още не бе изпаднал в безсъзнание, а само кървеше обилно, но също като мен преди малко се вцепени, като видя насоченото към гърдите си дуло на пистолета.

— Мили Боже — промърморих, като огледах сцената. Довлякох се до Кристиан и протегнах ръка. — Дай ми го, преди да си наранил някого.

Очаквах някаква заядлива забележка, но той просто ми подаде пистолета с треперещата си ръка. Тикнах го в колана си. Огледах Кристиан и видях колко е блед. Сякаш всеки миг щеше да припадне. Беше проявил забележително майсторство в магията за морой, който от два дни гладуваше.

— Мейс, вземи белезниците — казах на Мейсън. Без да се обръща с гръб към нас, той заднешком се приближи към сандъка, в който похитителите държаха запаса си от белезници. Измъкна три чифта, а след тях и още нещо. Погледна ме въпросително и вдигна ръката си, в която стискаше ролка тиксо.

— Идеално — похвалих го аз.

Закопчахме похитителите към столовете. Един от тях още беше в съзнание, но го ударихме здравата, за да изпадне в несвяст. После омотахме устата им с тиксо. Рано или късно щяха да се свестят и исках да вдигнат шум.

След като освободихме Мия и Еди, петимата се събрахме, за да обмислим следващия си ход. Кристиан и Еди едва се държаха на крака, но Кристиан поне беше наясно с обстановката. Лицето на Мия още беше мокро от сълзите й, но предположих, че ще може да възприема заповеди. Така двамата с Мейсън оставахме най-боеспособни в групата ни.

— Онзи тип каза, че навън било сутрин — припомни ми Мейсън. — Тогава от нас се иска само да се измъкнем на открито и те няма да могат да ни заловят. Или поне докато не се появят хора.

— Казаха още, че Исая е заминал — обади се Мия с немощен глас. — Така че ще можем да напуснем това ужасно място, нали?

— Тези мъже не са излизали навън от часове — уточних аз. — Така че е възможно да грешат. Не бива да вършим глупости.

Мейсън открехна внимателно вратата на нашата стая и надникна в празния коридор.

— Мислиш ли, че има друг изход оттук?

— Това много би ни улеснило — промърморих аз. Огледах се назад към другите от групата. — Чакайте тук. Ние ще излезем, за да проверим останалата част от сутерена.

— Ами ако дойде някой? — възкликна Мия.

— Няма да дойде — уверих я аз. Бях съвсем сигурна, че в сутерена няма никой друг, защото в противен случай щяха да дотичат при целия този шум. А ако някой заслизаше по стъпалата, преди това щяхме да го чуем.

Все пак двамата с Мейсън пристъпвахме много предпазливо, докато обхождахме сутерена, като всеки се стремеше да пази гърба на другия и да изчаква преди всеки ъгъл. Мястото беше пълно с извити коридори и много стаи. Предпазливо отваряхме една по една всяка врата. Всички стаи се оказаха пусти, само тук-там видяхме по един или два стола. Потръпнах, като си представих как всичките тези стаи са били използвани за затворнически килии, също като нашата.

— В цялото това проклето място нито няма един прозорец — промърморих, когато приключихме с обиколката ни. — Трябва да се качим на горния етаж.