Ледено ухапване

Днес ни охраняваха трима пазачи. Изглеждаха малко отегчени и уморени, но недостатъчно, за да ни изпуснат от зорките си погледи. До мен Еди изглеждаше като изпаднал в безсъзнание, а Мейсън бе вперил невиждащ поглед в пода. На другия край на помещението Кристиан също не гледаше в нещо конкретно, а Мия, според мен, бе заспала. Осъзнах болезнено колко е пресъхнало гърлото ми и едва не се разсмях, като си припомних как й заявих, че водната магия е безполезна. Може наистина да не е от полза при някоя схватка, но сега бих дала всичко, за да може Мия да призове някаква…

Магия.

Как не се бях сетила за това досега? Не бяхме напълно безпомощни. Не съвсем.

Един план съвсем бавно започна да се оформя в съзнанието ми — план, който може и да беше налудничав, но все пак си оставаше най-доброто, с което разполагахме. Сърцето ми се разтуптя от трескаво очакване и аз тутакси се постарах да си придам възможно най-спокойното изражение, преди пазачите да са забелязали, че неочаквано ме е осенило прозрение. От отсрещния край на помещението Кристиан ме наблюдаваше. Той бе забелязал краткотрайния блясък, озарил лицето ми заради обзелото ме вълнение, и се бе досетил, че съм замислила нещо. Затова сега ме гледаше с любопитство, готов за действие, също като мен.

Господи. Как бихме могли да се измъкнем оттук? Нуждаех се от помощта му, но нямаше как да му съобщя какво бях измислила. Всъщност дори не бях сигурна дали би могъл да ми помогне — наистина беше твърде изтощен.

Успях да задържа погледа му, защото исках на всяка цена да разбере, че нещо ще се случи. Лицето му доби объркано, но същевременно решително изражение. След като се уверих, че в момента никой от пазачите не гледа към мен, аз леко помръднах и с едва забележимо кимване посочих към белезниците на китките ми. За целта извъртях глава колкото можах повече назад, зад гърба си, след което с Кристиан отново кръстосахме погледи. Той се намръщи, но аз повторих жеста си.

— Хей — изрекох гласно. Мия и Мейсън се сепнаха, изненадани. — Ама вие наистина ли се каните да ни уморите от жажда? Няма ли най-после да получим вода или нещо друго за пиене?

— Млъквай! — скастри ме единият от пазачите. Това беше стандартният им отговор всеки път, когато някой от нас дръзваше да проговори.

— Хайде де — пуснах в действие най-заядливият си тон. — Няма ли да получа дори една глътка? Гърлото ми изгаря. Все едно, че е в пламъци. — При произнасянето на последните думи отправих към Кристиан многозначителен поглед, преди отново да погледна към пазача, с когото разговарях.

Както очаквах, пазачът се надигна от стола си и се наклони към мен.

— Не ме карай да повтарям — изръмжа той. Не знаех дали наистина ще ми посегне, но точно сега нямах интерес да се стига до сблъсък. Освен това вече бях постигнала първата си цел. Ако Кристиан досега не бе успял да схване какво се опитвам да му подскажа, нищо повече не можеше да се направи. Затова просто млъкнах, като се надявах, че в момента изглеждам искрено изплашена.

Пазачът се върна на стола си и след малко престана да ме следи с поглед. Аз отново погледнах към Кристиан и дръпнах китките си. Хайде, хайде, казах си мислено. Събери две и две, Кристиан.

Веждите му внезапно се повдигнаха и той ме изгледа с удивление. Добре. Очевидно се беше досетил за нещо. Надявах се само да е точно това, което исках от него. Погледът му стана въпросителен, сякаш ме питаше наистина ли намерението ми е сериозно. Кимнах му насърчаващо. Той се намръщи и замисли за кратко, след което си пое дъх, дълбоко и уверено.

— Добре — каза той.

Всички отново подскочиха.

— Млъквай! — изрече машинално единият от пазачите.

— Не — каза Кристиан. — Готов съм. Готов съм да пия. Всички в стаята застинаха, колкото за няколко удара на сърцето. Не това имах наум, по дяволите. Главатарят на пазачите се изправи.

— Само не се опитвай да ни будалкаш.

— Нямам такова намерение — отвърна Кристиан. По лицето му се бе изписало трескаво, отчаяно изражение, което според мен, не беше изцяло престорено. — Уморих се от всичко това. Искам да се махна оттук. И не искам да умра. Ще пия и искам нея. — Кимна към мен.

Мия изписка тревожно. Мейсън извика на Кристиан нещо, заради което в училището щяха здравата да го накажат.

Определено не това си бях наумила. Другите двама пазачи погледнаха въпросително своя главатар.

— Дали да не повикаме Исая? — запита единият.

— Не мисля, че сега е тук — отвърна главатарят. За няколко секунди гледа подозрително Кристиан, след което взе решение. — И не искам по никакъв начин да го безпокоим, ако това се окаже само някаква шега. Свалете му белезниците и ще видим какво ще стане.

Един от пазачите извади остра ножица за рязане на ламарина. Отиде зад Кристиан и се наведе. Чух звука от срязването на пластмасовите белезници. Като сграбчи Кристиан за рамото, пазачът го изправи на крака и го повлече към мен.

— Кристиан! — изкрещя Мейсън гневно. Той разкърши схванатите си ръце и раздруса стола си за кратко. — Да не си полудял? Не им позволявай да ти причинят това!