Ледено ухапване

Намръщих се и за миг си помислих, че зяпа гърдите ми, но после видях, че гледа по-надолу, в пъпа ми. Бях с джинси и горнището на банския си, а от халката на пъпа ми висеше медальонът със синьото око. А броеницата бе увита около китката ми.

— И ти си излязъл на слънце — казах аз. — Значи предполагам, че това е твоят сън.

— Не, това е нашият сън.

Зарових пръстите на краката си в пясъка.

— Как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?

— Хората през цялото време си споделят сънищата, Роуз.

Изгледах го намръщено.

— Искам да зная какво имаше предвид. Най-вече за това, че съм обкръжена от мрак. Какво означава това?

— Честно казано, не зная. Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.

Смущението ми се задълбочи.

— Не разбирам.

— Сега нямам време за това — рече той. — Не за това съм тук.

— Дошъл си поради някаква причина? — попитах, докато погледът ми се рееше по синята вода. Беше хипнотизиращо. — Не си ли тук просто… защото искаш?

Той пристъпи напред и улови ръката ми, за да ме накара да го погледна. Цялата му развеселеност се бе изпарила. Беше напълно сериозен.

— Къде си?

— Тук — отговорих, крайно озадачена. — Също като теб.

Ейдриън поклати глава.

— Не, не това имах предвид. Говоря ти за реалния свят. Къде се намираш?

В реалния свят? Около нас плажът внезапно се замъгли, като филм не на фокус. След броени мигове всичко отново се проясни. Замислих се. Реалният свят. Мярнаха се образи. Столовете. Пазачите. Белезниците.

— В един сутерен… — заговорих бавно. Внезапно ме обзе тревога и развали цялата красота на момента, когато настоящето изведнъж се завърна в мен. — О, Боже, Ейдриън. Трябва да помогнеш на Мия и Кристиан. Аз не мога…

Ейдриън стисна по-силно ръката ми.

— Къде си? — Светът отново затрептя и този път не се фокусира. Той изруга. — Къде си, Роуз?

Светът започна да се разпада. Ейдриън започна да се разпада.

— В един сутерен. В една къща. В…

Той изчезна. Аз се събудих. Трясъкът от отварянето на вратата ме сепна и върна към реалността.

Появи се Исая с Елена по петите му. Като я видях, едва сдържах подигравателната си усмивка. Той беше арогантен и зъл. Истински дявол. Но беше такъв, защото беше водач. Притежаваше сила и могъщество, съответстващи на жестокостта му, дори и да не ми харесваше. Но Елена? Тя беше само лакей. Заплашваше ни и ни обсипваше с обидни забележки, но само защото се чувстваше силна в негово присъствие. Беше жалка подмазвачка.

— Здравейте, деца — поздрави ни той. — Как сме днес? Вместо отговор получи само враждебни погледи. Приближи се до Мия и Кристиан, скръстил ръце зад гърба си.

— Има ли някакви промени след последната ми визита? Ужасно дълго протакате всичко и това разстройва Елена. Виждате ли, тя е много гладна, но — предполагам — не чак толкова, колкото вас двамата.

Кристиан присви очи.

— Майната ти — процеди през стиснати си зъби.

Елена се озъби и се хвърли към него.

— Как смееш да…

Но Исая й махна с ръка.

— Остави го. Това означава, че ще трябва да изчакаме още малко, но чакането е част от удоволствието.

Очите на Елена изпускаха злобни мълнии към Кристиан.

— Честно казано — продължи Исая, без да откъсва поглед от лицето на Кристиан, — още не мога да реша какво искам повече: да те убия или да те присъединя към нас. И двата варианта ми се струват забавни.

— Не се ли умори да се опиваш от собствените си дрънканици? — попита язвително Кристиан.

Исая се замисли.

— Не. Всъщност не. Нито впрочем от това.

Той се обърна и пристъпи към Еди. Горкият Еди едва имаше сили да седи на стола след всичката кръв, която му бяха изпили. И още по-лошото бе, че Исая вече дори нямаше нужда да използва внушението. Щом го зърнеше, лицето на Еди светваше в глуповата усмивка, зажаднял за следващото ухапване. Вече бе пристрастен като захранващ. Обзеха ме гняв и отвращение.

— По дяволите! — изкрещях. — Остави го!

Исая се обърна и ме погледна.

— Мълчи, момиче! Въобще не си ми толкова забавна, колкото Озера.

— Така ли? — озъбих се аз. — Ако толкова много те дразня, тогава използвай мен за глупавите си цели. Постави ме на място и ми покажи колко си велик.

— Не! — изкрещя Мейсън. — Използвай мен.

Исая завъртя очи.

— Мили Боже. Колко благородно. Ти си истински герой, нали?

Отдалечи се от Еди и подпря пръста си под брадичката на Мейсън, за да повдигне главата му.