Ледено ухапване

— Но ти — заговори Исая — всъщност не го искаш. Предлагаш се само заради нея. — Пусна Мейсън и се изправи пред мен, като ме изгледа отгоре с онези черни, черни очи. — А ти… отначало не ти повярвах. Но сега? — Коленичи, така че да сме на еднаква височина. Не отклоних поглед от очите му, макар да знаех, че рискувам да се поддам на внушението му. — Мисля, че ти действително имаш точно това предвид. И то не заради благородни подбуди. Ти наистина го искаш. И преди си била ухапвана. — Гласът му притежаваше магическо въздействие. Хипнотизиращо. Всъщност не използваше точно внушение, но определено беше надарен с неестествено силно излъчване и това се отразяваше на всичко около него. Също като Лиса и Ейдриън. Попивах всяка негова дума. — При това, предполагам, много пъти — додаде той.

Наведе се към мен. Горещият му дъх опари врата ми. Някъде зад него чух Мейсън отчаяно да крещи нещо, но цялото ми внимание бе съсредоточено само върху това, колко близо до кожата ми бяха зъбите на Исая. През последните няколко месеца бях ухапвана само веднъж, и то когато Лиса имаше неотложна необходимост. Преди това тя ме бе ухапвала поне два пъти седмично в продължение на две години и едва напоследък започнах да осъзнавам колко силно съм пристрастена. Нищо — наистина нищо — в целия свят не може да се сравни с ухапването от морой заради блаженството, което се изпитва. Разбира се, според всички източници, ухапванията от стригоите били още по-силно въздействащи…

Преглътнах, внезапно осъзнала колко тежко дишам и колко силно бие сърцето ми. Исая се изкиска тихо.

— Да. Ти наистина си кървава курва. За твое нещастие — защото няма да ти дам това, което искаш.

Отдръпна се от мен, а аз се свлякох в стола. Без да се бави повече, той се върна при Еди, за да пие от кръвта му. Не можех да гледам тази сцена, но този път от завист, а не от отвращение. Копнежът ме изгаряше отвътре. Жадувах за това ухапване, жадувах го с всеки нерв в тялото ми.

Когато свърши, Исая се накани да напусне помещението, но се спря. Заговори на Мия и Кристиан:

— Не губете време — предупреди ги. — Възползвайте се от възможността да бъдете спасени. — После кимна към мен. — Дори ми се струва, че разполагате с доброволна жертва.

И излезе. С Кристиан се спогледахме. Сега лицето му ми се стори още по-изпито, отколкото преди няколко часа.

Неустоимият глад бе единственото, което се четеше в изгарящия му поглед и аз знаех, че в моя прозираше желанието да утоля този глад. Мили Боже, бяхме адски извратени. Мисля, че с Кристиан го осъзнахме едновременно. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Никога не си била по-красива, Роуз — успя да промълви, преди пазачите да му креснат да замълчи.

През деня задрямах за кратко, но Ейдриън повече не се завърна в сънищата ми. Вместо това, докато кръжах на ръба на съзнанието, установих, че отново се промъквам в познат терен: в главата на Лиса. След всички странни събития през последните два дни завръщането в съзнанието й ми се отрази успокояващо, все едно се бях прибрала у дома.

Тя се намираше в една от банкетните зали в хотела, но залата беше празна. Лиса седеше на пода в далечния й край, като се стараеше да не привлича внимание. Но я изпълваше ужасна нервност. Чакаше нещо или по-скоро някого. След няколко минути се появи Ейдриън.

— Братовчедке — започна той вместо поздрав, настани се до нея и придърпа крачолите си, без да обръща внимание на скъпите си панталони, — извини ме, че закъснях.

— Няма нищо — кимна тя.

— Но преди да ме видиш, ти не разбра, че съм тук, нали?

Тя поклати глава разочаровано. Почувствах се по-смутена отвсякога.

— И като седиш тук с мен… нищо ли не забелязваш?

— Не.

Той сви рамене.

— Е, да се надяваме, че скоро ще се получи.

— А на теб как ти изглежда? — попита тя, изгаряща от любопитство.

— Знаеш ли как изглежда аурата?

— Прилича на… ивици от светлина около човека, нали? Свързано ли е с ню ейдж философията?

— Нещо такова. Всеки от нас притежава някаква духовна енергия, която се излъчва от него. Е, почти всеки. — Колебанието му ме накара да се запитам дали си мислеше за мен и за мрака, който според него ме обгръщаше. — В зависимост от цвета и вида на тази аура може много да се каже за отделната личност… е, ако някой наистина може да види аурата му. Това е.

— А ти можеш — кимна тя. — И по моята аура можеш да познаеш, че владея духа?

— Твоята е предимно златна. Като моята. Понякога се примесва и с други цветове в зависимост от ситуацията, но златното винаги си остава.

— А колко други хора познаваш с подобна аура?

— Не много. Само от време на време срещам по някой. Те странят от околните. Ти си първата личност, с която разговарям за това. Дори не знаех, че го наричат „дух“. Искаше ми се да бях знаел за това, докато се чудех защо не съм специализирал по никой елемент. Досега си мислех, че нещо не ми е наред.

Лиса вдигна ръка и се втренчи в нея, сякаш искаше да види светлината около нея. Но не видя нищо. Въздъхна и я отпусна. И тогава разбрах.