Ледено ухапване

Насочихме се обратно към нашата стая, но преди да се върнем вътре, Мейсън ме улови за ръката.

— Роуз…

Спрях се и го погледнах в очите.

— Да?

Сините му очи — по-сериозни отвсякога — ме гледаха виновно.

— Наистина прецаках всичко.

Замислих се за събитията, довели ни до този ситуация.

— Ние прецакахме нещата, Мейсън.

— Надявам се… — въздъхна той, — надявам се, че когато всичко това приключи, двамата с теб ще седнем, ще се изясним и ще оправим нещата помежду ни. Не биваше така да ти се ядосвам.

Искаше ми се да му кажа, че това няма да стане, че когато той изчезна, аз бях на път да му кажа, че нещата помежду ни няма да се подобрят. Но тъй като нито времето, нито мястото бяха подходящи за изясняване на раздялата ни, излъгах.

Стиснах му ръката.

— И аз се надявам.

Той се усмихна и ние се върнахме при другите.

— Засега всичко е наред — казах им аз. — Ето какво ще направим.

Бързо съставихме плана и се изкачихме по стъпалата. Аз водех, следвана от Мия, докато тя се мъчеше да крепи олюляващия се Кристиан, а Мейсън вървеше най-отзад, като на практика мъкнеше Еди на гърба си.

— Аз ще изляза пръв — промърмори Мейсън, когато стигнахме до най-горното стъпало.

— Не, няма — отсякох аз и отпуснах ръка върху дръжката на вратата.

— Да, но ако нещо се случи…

— Мейсън — прекъснах го и се втренчих в него. Внезапно си спомних как говореше майка ми в деня, когато стригоите нападнаха дома на фамилията Дроздов. Тя се държеше спокойно и уверено, дори и на фона на едно толкова ужасно събитие. Тогава пазителите се нуждаеха от водач, също както и нашата група сега, затова се опитвах да бъда също така уверена, докато се стараех да й подражавам. — Ако нещо се случи, ти трябва да ги измъкнеш оттук. Бягай бързо, бягай надалече. И не се връщай без цяла орда пазители.

— Но ти ще си тази, която първа ще поеме атаката! А какво се очаква да сторя аз? — изсъска той. — Да те изоставя ли?

— Да. Трябва да забравиш за мен, ако искаш да ги измъкнеш оттук.

— Роуз, няма да…

— Мейсън. — Отново си представих майка ми и се опитах да бъда силна и авторитетна като нея, за да бъда достоен водач. — Можеш ли да го направиш, или не?

В продължение на няколко тягостни мига се гледахме втренчено, докато другите ни чакаха със затаен дъх.

— Мога да го направя — отрони той сковано.

Аз кимнах и се огледах.

Вратата на сутерена изскърца, когато я отворих, и се намръщих при издайническия шум. Не смеех дори да дишам. Стоях абсолютно неподвижна на най-горното стъпало. Чаках и се ослушвах. Къщата и ексцентричното й обзавеждане изглеждаха същите, както когато ни докараха тук като пленници. Черните щори покриваха всички прозорци, но по краищата им се процеждаше по малко светлина. Никога слънцето не ми се бе струвало толкова скъпо, колкото в този миг. Да се измъкнем на слънце, означаваше свобода.

Не се чуваха никакви звуци, не се забелязваше никакво движение. Заозъртах се, докато се мъчех да си спомня къде беше външната врата. Досетих се, че беше на срещуположния край на къщата — немного далече, но в момента сякаш ни делеше цяла пропаст дотам.

— Следвай ме. Трябва да разузнаем наоколо — прошепнах на Мейсън с надеждата да го накарам да се почувства по-добре, докато ми пази гърба.

За миг той остави Еди, облегнат на рамото на Мия, и тръгна след мен, за да огледаме заедно партерния етаж. Не открихме нищо. Беше чисто оттук до входната врата. Въздъхнах облекчено. Мейсън отново се върна, за да подхване Еди, и ние поехме напред, напрегнати и изнервени. Господи. Ще успеем. Наистина ще се измъкнем. Не можех да повярвам на късмета ни. Бяхме толкова близо до пълния провал… а ето че се отървахме на косъм. Това бе един от онези моменти, в които осъзнаваш колко е ценен животът ти и колко много искаш да обърнеш нещата в своя полза. Втори шанс, който се заклеваш, че няма да изпуснеш. И след като осъзнаеш това…

Чух ги да се движат почти в същия миг, в който ги видях да се появяват пред нас. Като в магически сеанс Исая и Елена се материализираха, сякаш направо от въздуха. Само че аз знаех, че няма никаква магия. Просто стригоите се движат много бързо. Трябва да са били в някоя от стаите на партерния етаж, която предположихме, че е празна… защото не пожелахме да губим време в претърсването на всичките стаи. Ядосах се на себе си, че не проверих всеки сантиметър от партера. Някъде в дъното на съзнанието ми изплува споменът, когато се заяждах с майка си в часа на Стан: Не зная съвсем точно. Но ми се струва, че сте оплескали нещата. Защо първо не сте огледали терена, за да се уверите, че мястото е чисто откъм стригой? Струва ми се, че така бихте си спестили доста усилия.

Съдбата понякога се държи като истинска кучка.

— Деца, деца — сгълча ни Исая с кротък тон. — Играта не се играе така. Нарушавате правилата. — Жестока усмивка заигра на устните му. Намираше ни за забавни, не ни възприемаше като реална заплаха. Така ли беше, наистина? Да. Той имаше право.

— Бързо и далече, Мейсън — прошепнах му тихо, без да откъсвам поглед от стригоя.