Поведението й, щом ме зърна, се изроди в крайно озадачаващо. Тя мигновено доби съзаклятнически вид, сякаш беше нихилист от „По заповед на руския цар“, дошъл на тайна явка с друг нихилист. Още не бях чел този шедьовър, но бях сигурен, че бъка от нихилисти, които се срещат с други нихилисти, за да плетат тъмни заговори в потайни доби. Тя ме сграбчи за ръката и понижавайки глас до зловещ шепот, рече:
— Донесе ли я вече?
Разминах се като странник в нощта с онова, което имате предвид. Аз се имам за шлифован мъж, който може да се будалка с всяко симпатично момиче до сто и едно и обратно, но трябва да призная, че в случая единственият ми отзив бе безсловесно кокорене. Не беше за вярване щерката на един свещеник да членува в тайно братство, но за момента не ми щукна никакво друго обяснение. Думите й бяха прозвучали като код за посветени, в който и Господ не би могъл да проникне, освен ако не е от Групата на Осемте с редовно плащан членски внос. Най-сетне възвърнах своя дар-слово.
— Ъ? — рекох.
Тя, изглежда, реши, че с това въпросът й е получил своя отговор. Държането й се промени изцяло. Заряза номерата от „По заповед на руския цар“ и се превърна отново в хрисимото създание, което най-вероятно свиреше на органа в църквата на баща си.
— Разбирам, че за такава работа е нужно малко повече време.
— За каква работа?
— Не мога сега. Татко идва.
И преподобният Брискоу пристъпи величаво в дюкяна с цел, както се изясни незабавно, да закупи четвъртинка от розовите бонбони и още четвърт от жълтите като бонификации за най-заслужилите момчета от своя хор. Присъствието му накара кръшното девойче да глътне на бърза ръка всякакви по-нататъшни откровения и последвалият разговор избистри времето, състоянието на черковния покрив и колко-добре-изглежда-вашата-леля-и-какво-удоволствие-беше-да-се-видим-отново. След още няколко крайно английски реплики аз ги оставих и поднових своята разходка.
Винаги е трудно да се прецени времето, необходимо на две влюбени сърца да се слеят отново след дългата разлъка. За по-сигурно аз дадох на Орло и Ванеса около час и половина и при завръщането си във вилата установих, че разчетът ми е бил верен. Вилата ми беше благодатно свободна от всякакво тяхно присъствие.
Онези слова на Анджелика Брискоу продължаваха обаче силно да ме задръстват. Колкото повече разсъждавах върху тях, толкова по-енигматични, ако не бъркам думата, ми се струваха те. И наистина, като погледне човек: „Донесе ли я вече?“ — Кой да я е донесъл? Какво да е донесъл? Повиках Джийвс, за да чуя мнението му относно загадката.
— Кажи ми, Джийвс — рекох. — Ако предположим, че както си стоиш в селска библиотека с „По заповед на руския цар“ в ръце, до теб се приближи дъщерята на духовно лице и без дори едно встъпително „Здрасти, как си“ ти просъска: „Донесе ли я вече?“, какво тълкувание биха породили у теб тези думи?
Той поразмисли, напрягайки старите сиви клетки, както понякога съм го чувал да се изразява.
— „Донесе ли я вече“, сър?
— Именно.
— Бих стигнал до заключението, че дамата очаква неин познат от мъжки род да е пристигнал или в близко бъдеще да пристигне, носейки определен неидентифициран обект от женски род.
— Същото умозаключих и аз. А какъв е неидентифицираният обект, бъдещето ще покаже.
— Без съмнение, сър.
— Впрочем, ако оставим това на заден план засега, състоя ли се успешно срещата между госпожица Кук и господин Портър?
— Да, сър, двамата разговаряха известно време.
— С ниски, задавени от чувство гласове?
— Не, сър, гласът както на дамата, така и на джентълмена бе значително завишен.
— Странно. Винаги съм смятал, че влюбените си шепнат.
— Не и когато пребивават в състояние на разпра, сър.
— Мили Боже. Кавга ли е имало?
— Донякъде настървена, сър, отчетливо долитаща до кухнята, където аз четях томчето на Спиноза, което имахте добрината да ми подарите за Коледа. Вратата случайно беше открехната.
— Значи си чул всичко с личните си уши?
— От игла до конец, сър.
— Разказвай, Джийве, разказвай!
— Много добре, сър. Трябва да започна с пояснението, че господин Кук е попечител на определена сума пари, завещани на господин Портър от покойния му чичо, който, както се подразбра, е бил съдружник на господин Кук в различни делови начинания.
— Да, това го знам. Портър ми каза.
— Докато господин Кук не освободи тези пари, господин Портър не е в състояние да се бракосъчетае. Доколкото разбирам, настоящата му служба не е сред най-високо платените.
— Той продава застраховки. Не съм ли ти казвал, че си извадих при него застраховка срещу злополуки?
— Доколкото помня, не, сър.
— А също и застраховка Живот, и двете за суми отвъд границите на човешкото безочие. Орло ме убеди. Впрочем извини ме, че те прекъснах. Целият съм слух.
— Много добре, сър. И тъй, госпожица Кук подстрекаваше господин Портър да проведе разговор с нейния баща.
— За да го накара да снесе парите?
— Именно, сър. „Бъди мъж“ — я чух да казва. — „Свий му сърмите. Ревни му насреща и изтряскай с юмрук по масата.“
— Тя изрично ли упомена тези мероприятия?
— Да, сър.
— На което той отвърна?