Лелите не са джентълмени

Подробностите, естествено, са все още свежи в паметта на нашите читатели. Излизайки на финалната права, Симла и неговият съперник бягаха муцуна до муцуна далеч пред останалите участници и беше ясно, че един от тях ще стане краен победител. Близо до финала Симла пое водачеството и беше с цяла дължина напред, когато една котка, черна с бели петна, внезапно изтича на пистата и го накара да се изправи на задните си крака, изхвърляйки жокея от седлото. Впоследствие се разкри, че котката е принадлежала на господин Кук и на практика е била докаранадо хиподрума във фургона на неговия кон. Именно това обстоятелство натежа при решението на съдиите, които, както вече казахме, вчера присъдиха победата на състезателя на полковник Брискоу. На господин Кук бяха изказани съчувствия.

Не и от мен, бързам да уточня. Според мен старият проклетник си беше получил напълно според заслугите. Не може цял живот да вилнееш и да тормозиш хората с противното си камшиче, без накрая да си платиш за дяволъка. Мелниците на боговетемелят бавно, но сигурно, дето е рекъл онзи. („Онзи“ е немският поет Фридрих фон Логау (1604–1655). — Б. пр.)

В това философско настроение храносмилах с помощта на блага цигара, когато Джийвс влезе да разчисти масата и аз му съобщих новината.

— Симла е спечелил, Джийвс.

— Наистина ли, сър? Това е крайно задоволително.

— А леля Далия е била цапната по носа с тапа от шампанско.

— Моля, сър?

— При последвалите празненства в дома на Брискоу.

— А, разбирам, сър. Болезнено изживяване, но вярвам, че удовлетворението от финансовия успех е позволило на госпожа Травърс да го понесе с подобаваща твърдост на духа. Ведър ли бе тонът на съобщението й?

— Писмото не беше от нея, а от чичо Том. Той е приложил ето това.

Подадох му изрезката и видях, че тя го заинтригува дълбоко. Лявата му вежда се повдигна най-малко с една осма от сантиметъра.

— Потресаващо, Джийвс.

— Извънредно, сър. Но не съм сигурен, че бих подкрепил изцяло решението на съдиите.

— Така ли?

— По-скоро съм склонен да разгледам случилото се като един вид природно бедствие.

— Е, слава Богу, че не си бил в комисията. Въображението немее при мисълта какво би сторила леля Далия, ако нещата се бяха развили иначе. Мога да си я представя как пъха таралежи в леглото на майор Уелш и получава четиринайсет дни в кафеза за изливане на кофи с помия от прозореца върху главите на адмирал Шарп и сър Еверард Бут. Аз самият бих получил нервен срив през първите два дни. А в Мейдън Егсфорд и бездруго си беше достатъчно трудно да не получиш нервен срив. — Сега вече и дванайсетте цилиндъра на философското ми настроение работеха на пълни обороти. — Джийвс — рекох, — ти размишляваш ли понякога върху живота?

— В отделни случаи, сър, през свободното си време.

— И как го намираш? Доста бръмнат на места, не ти ли си струва?

— Би могло да се опише и по този начин, сър.

— Струва ти се, че еди-кое си е така и така, докато то всъщност изобщо не е така и така. Схващаш ли мисълта ми?

— Не напълно, сър.

— Добре, да вземем един прост пример. На пръв поглед Мейдън Егсфорд даваше всички признаци на един тих безбурен пристан. Дотук съгласен ли си?

— Да, сър.

— Спокоен райски кът с китни дворчета и румени селяци накъдето се обърнеш. А после изведнъж смъкна фалшивите си мустаци и брада и отдолу се оказа същинска преизподня. За да намерим мир и покой, трябваше да дойдем чак в Ню Йорк и ето че тук ги гребем с пълни шепи. Животът се носи гладко и нищо не се случва. Да са ни ограбили насред улицата?

— Не, сър.

— Да ни е застреляла младежка банда?

— Не, сър.