Лий Чайлд

Размишлявах преди всичко над последния ми разговор с Леон Гарбър. Прекият ми началник. Честен човек, когото считах за приятел. Беше крайно лаконичен. Това е истината, каза той. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. След което стана леко нетърпелив. Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя. След което аз реших да отида докрай. Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи. На което той отвърна съвсем директно: Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.

Този разговор продължаваше да се върти в главата ми.

Истината.

Инстинктите.

Да постъпиш правилно.

В крайна сметка все пак заспах, без да съм сигурен дали Гарбър иска да ми подскаже нещо, или ме моли да направя нещо.

Когато се събудихме, дългогодишното ми убеждение, че вторият път е върховният, бе подложено на сериозно изпитание. Просто защото и петият път беше страхотно. След екстравагантното приключение на открито и двамата бяхме леко схванати и с известни поражения по тялото. Това ни накара да прибегнем до по-нежен и по-бавен вариант, подпомогнати в значителна степен от топлото и удобно легло. А липсата на увереност, че ще има шести път, засили емоциите ни. После полежахме известно време и тя ме попита кога си тръгвам. Отговорих, че не знам.

Закусихме заедно, след което Деверо отиде на работа, а аз се насочих към телефонния автомат. Направих опит да се свържа с Франсис Нили на работното иМ място във Вашингтон, но се оказа, че тя не се е прибрала. Вероятно още се друсаше в някой нощен автобус. Набрах Стан Лаури и той вдигна след първото позвъняване.

— Искам да ми свършиш една работа.

— Какво става с обичайните ти сутрешни майтапи? — попита той. — Не си ли изненадан, че още съм тук?

— Нямах време да мисля за това. Всъщност исках да говоря с Нили, а не с теб. Трябва да я хванеш в момента, в който се появи. Бива я много повече от теб, когато става въпрос за гадости.

— И от теб — добави Стан. — Какво искаш?

— Бързи отговори.

— На какви въпроси?

— Къде е статистически най-вероятно да има база на морската пехота, разположена в близост до река с бетонни отводнителни канали?

— Статистически, в Южна Калифорния — незабавно отговори Лаури. — Почти сигурно става въпрос за Кемп Пендълтън, северно от Сан Диего.

— Правилно — кимнах аз. — Искам да открия следите на един морски пехотинец, който е служил там преди пет години. Името му е Пол Евърс.

— Защо?

— Защото родителите му, мистър и мисис Евърс, вероятно са харесвали името Пол.

— Не, бе. Питам защо искаш да го откриеш.

— За да му задам един въпрос.

— Май забравяш нещо — подхвърли Лаури.

— Какво?

— Аз не служа в морската пехота. Няма как да проникна в архивите им.

— Точно затова трябва да намериш Нили. Тя знае какво да прави.

— Пол Евърс — бавно повтори той, сякаш си записваше.

— Свържи се незабавно с Нили — настоях аз. — Въпросът е спешен. По-късно пак ще ти звънна.

Прекъснах разговора с Лаури, пуснах още няколко монети и набрах номера в Келам, който Мънро беше дал на Деверо веднага след пристигането си. Този, който вдигна, не беше Мънро. Той ме осведоми, че рано сутринта Мънро е заминал с кола за Бърмингам, Алабама. Обясних му, че такъв е бил първоначалният план, но го моля все пак да провери дали наистина е заминал. Човекът се свърза с отдела за външни посетители, след което ми съобщи, че Мънро всъщност не е заминал. След което ми продиктува номера на стаята му и затвори.

Набрах цифрите, изчаках го да вдигне слушалката и казах:

— Благодаря ти, че остана.

— Само дето не знам защо — изръмжа той. — В момента се крия в стаята си и не смея да си покажа носа навън. Тук не ми се радват много, както вероятно се досещаш.

— Не си постъпил в армията, за да ти се радват.

— Какво искаш?

— Да бъда информиран за графика на Райли през целия днешен ден.

— Защо?

— Искам да му задам един въпрос.

— Това няма да е лесно. Доколкото ми е известно, програмата му е доста претрупана. Можеш да го хванеш само по обед — разбира се, ако изобщо реши да обядва. Но ако обядва, със сигурност ще бъде рано.

— Не, искам да дойде при мен — рекох. — Тук, в града.

— Май не ме разбра. Настроенията тук претърпяха коренна промяна. Отряд «Браво» излиза на светло, а бащата на Райли ще долети за кратка визита.

— Сенаторът? Днес?

— Най-вероятно около един следобед. Причина: неофициално отпразнуване успехите на отряда в Косово.

— Колко ще продължи това?

— Знаеш процедурата. Следобед старецът ще присъства на нещо като парад, но бас държа, че ще остане да пренощува, за да може да си пийне с момчетата.

— Добре, ще измисля нещо.

— Друго има ли?