Лий Чайлд

Запалих двигателя, включих на скорост и поех обратно по тревясалата алея. От там излязох на черния път и се насочих към главната улица. Изминах същите двеста метра, но в обратна посока. Спрях в самото начало на алеята между железарията и аптеката.

Общ разход на време: четири минути и двайсет и пет секунди.

Плюс една минута за разплискване на кръвта по земята.

Плюс още една минута за полагане на трупа на Джанис Чапман върху нея.

Плюс петнайсет секунди да се върна обратно.

Общ разход на време: шест минути и четирийсет секунди.

Едно седемминутно отсъствие може би беше достатъчно продължително, за да направи впечатление на някого от компанията. А може би не.

Върнах хронометъра в главата си обратно на четири минути и двайсет и пет секунди, след което поех на север, а след това на изток, към железопътния прелез. Спрях колата точно на възвишението. Новият общ разход на време беше четири минути и петдесет и пет секунди. Плюс една минута за пренасянето на Розмари Макклачи в канавката, плюс трийсет секунди за връщане обратно в колата, плюс двайсет секунди за обратния път до старта.

Общ разход на време: шест минути и четирийсет и пет секунди.

Малко по-дълъг, но в рамките на допустимото.

Не отидох до купчината чакъл, на която е била изхвърлена Шона Линдзи. Нямаше смисъл, защото тази дестинация попадаше в категорията на кратките екскурзии. Поне двайсет минути. Нищо общо с правилото за максимална бързина. Следователно операцията бе проведена при други обстоятелства. Без компания, без социални ситуации. Достатъчно време за промъкване по тъмните черни пътища, оградени с плитки канавки. Завой надясно, после наляво. Свършена чисто работа. Безшумно и без свидетели. Отново по обратния път. Все така бавно и предпазливо.

Интересното около лобното място на Шона Линдзи беше колата, с която са я докарали. Що за кола би могла да прекоси квартала неведнъж, а цели два пъти, без да привлече вниманието на никого? Що за кола би могла да се появи там в късните часове на нощта?

* * *

Останах за известно време в колата, после я паркирах пред ресторанта и влязох да си купя нов фишек с монети от четвърт долар. Реших да потърся най-напред Нили и я хванах веднага.

— Малко закъсня за работа, а?

— Тук съм от половин час — отвърна тя.

— Съжалявам за автобуса — казах аз.

— Нищо му нямаше.

Общественият транспорт беше кошмар за тази жена. Заради нежеланите контакти с други хора.

— Обади ли ти се Стан Лаури?

— О, да. Вече проследих името, което си му дал.

— За половин час? — учудих се аз.

— Беше лесно за съжаление. Пол Евърс е починал преди година.

— От какво?

— Нищо драматично. Катастрофа с хеликоптер в околностите на базата Лежун. Вестниците са писали за нея. Един «Сий Хоук» чупи витло и пада. Загиват пилотът и трима пътници, един от които е Евърс.

— Ясно — отвърнах. — Минаваме на план Б. Искам да провериш още едно име: Алис Баутън. — Продиктувах го буква по буква и добавих: — От пет години насам е цивилна. Уволнили са я дисциплинарно от Корпуса. Най-добре е да се обадиш на Стан, който се ориентира доста по-добре от теб в тези неща.

— Превъзхожда ме единствено с приятел в банката, какъвто аз нямам — възрази Нили.

— Именно затова му се обади. Корпорациите знаят за цивилните доста повече от нас.

— Защо правим всичко това?

— Проверявам една версия.

— Не, по-скоро търсиш сламката, за която да се заловиш. Точно това правиш.

— Мислиш ли?

— Елизабет Деверо е виновна, Ричър.

— Чела си папката?

— Само копието иМ.

— Значи разбираш, че всичко е на кантар и трябва да се хвърля ези-тура.

— В смисъл?

— В смисъл че може да е виновна, но може и да не е. Все още не знаем кое от двете.

— Знаем, Ричър.

— Но не сме сигурни.

— Слава богу, че нямаш собствена кола.

Затворих иМ телефона, но той иззвъня още преди да му обърна гръб. Така получих първата добра новина за деня.

77

Беше Мънро, който ме информира, че е пил кафе. Или по-точно, говорил със стюарда, който му сервирал кафето. Темата на разговора била предстоящият празник в базата. Мънро научил, че стюардите ще бъдат много заети до времето след вечеря, но не и след това. Офицерският бар щял да остане затворен, защото при последното си посещение сенаторът поканил всички в града, в бар «Бренънс». Сторило му се по-автентично и старецът без съмнение имал намерение да го повтори.

— Това е добре — рекох. — Най-накрая Райли ще ми дойде на крака, при това заедно с татко си. В колко часа ще приключи официалната вечеря?

— Според стюарда някъде след осем.

— Окей — рекох. — Баща и син със сигурност ще напуснат базата заедно. Искам да се залепиш за тях в момента, в който излязат от портала. Но без да се набиваш на очи. Ще се справиш ли?

— А ти на мое място?

— Вероятно.

— Тогава какво те кара да се съмняваш, че аз ще се справя?

— Вроденият ми скептицизъм, предполагам. Но както и да е. До осем гледай да разбереш какво става. Ако ти трябвам, звънни ми на този телефон. През целия ден ще бъда в този ресторант — с някои прекъсвания, разбира се.

— Добре — рече Мънро. — Ще се видим по-късно. Всъщност аз ще те видя, а за теб не знам.