Лий Чайлд

— Това е предположението ми.

— Което не е особено състоятелно. Ти не си виждал кръвта, не си я изследвал. Би могла да е обикновена оцветена течност, купена от магазина за играчки. Но би могла и да е нейната. Може би някой е измислил начин да я събере. Без значение дали ти виждаш такъв или не. Може би първо са иМ източили кръвта, а след това са иМ прерязали гърлото.

— Въпреки това мисля, че става въпрос за ловец — заявих аз.

— Защо?

— Има още и то се оказва още по-лошо — отвърнах неохотно.

18

В този момент вратата се отвори и във фоайето надникна старицата, която вече познавах от ресторанта. Попита дали имаме нужда от нещо. Елизабет Деверо поклати глава, а аз помолих за кафе. Жената обаче каза, че нямали кафе. Можел съм да си донеса от ресторанта. Запитах се какво всъщност предлага, но не ми се влизаше в подобен диалог. Старицата затвори вратата.

— Какво те насочва към ловците? — попита Деверо.

— От Пелегрино разбрах, че тя е била облечена за излизане — отвърнах. — Спретната, с хубави дрехи, просната по гръб сред локвата кръв. Цитирам по памет. Достатъчно добро ли е описанието ми?

— Точно това видях и аз — кимна Деверо. — Пелегрино е кретен, но може да му се вярва.

— Това е още едно доказателство, че не е била убита там. Би трябвало да падне по лице, а не по гръб.

— Това също го пропуснах. Не ми го натяквай.

— С какво беше облечена?

— Тъмносиня рокля с дълбоко деколте и бяла якичка. Бельо, чорапогащник. Тъмносини обувки на високи токчета.

— Раздърпани ли бяха дрехите иМ?

— Не. Бяха чисти и спретнати, както ти ги е описал Пелегрино.

— Значи не са я преобличали след смъртта. Подобно нещо винаги си личи. Дрехите не прилягат добре на труп. Особено чорапогащниците. Била е убита с тези дрехи.

— И аз съм на същото мнение.

— Имаше ли кръв на бялата якичка?

Деверо затвори очи в опит да си спомни, после поклати глава.

— Не. Беше абсолютно чиста.

— А по предницата на роклята?

— Не.

— Ясно. Значи са иМ прерязали гърлото на неизвестно място, докато е била облечена с тези дрехи. Но преди да я хвърлят по гръб в пренесената отделно кръв, дрехите иМ са били чисти. Кой би могъл да го направи освен ловец?

— Ти ми кажи, стига да можеш. Помагай на военните колкото щеш, но това са глупости.

— Не помагам на военните. Бойците също могат да бъдат ловци и мнозина са такива.

— А защо изобщо трябва да е ловец?

— Виждаш ли начин някой да пререже гърлото на жертвата си без капчица кръв по дрехите иМ?

— Не знам такъв начин — призна тя.

— Аз знам. Окачваш я на стойка за дране на дивеч с главата надолу. Завързваш ръцете иМ отзад и дърпаш въжето нагоре, докато гърбът иМ се извие на дъга, а гърлото стане най-долната точка на тялото.

Дълго време мълчахме в сумрачното фоайе. Предположих, че Деверо си представя сцената. Самият аз я виждах съвсем ясно. Полянка в гората, на някое затънтено място. Или примитивно оборудвана стая в отдалечена хижа, вероятно паянтова постройка с греди, подпиращи покрива. Джанис Мей Чапман виси с главата надолу. Ръцете иМ са вързани отзад, в близост до глезените. Гърбът иМ е болезнено извит. По всяка вероятност е със запушена уста. Парцал, който е вързан с трето въже, преметнато през някоя от гредите. То е опънато, главата иМ е силно извита назад. Гърлото е на показ.

— Каква беше прическата иМ? — попитах.

— Къса — отвърна Деверо. — Със сигурност не е пречила.

Замълчах.

— Наистина ли мислиш, че убийството е станало по този начин? — попита Деверо.

Кимнах и поясних:

— При всеки друг кръвта иМ не би изтекла напълно. Кожата иМ нямаше да е бяла като тебешир. Умира, сърцето спира да изпомпва кръв. Което означава, че някаква част от нея ще остане в тялото иМ. Литър, може би литър и половина. Но провесването с главата надолу довършва работата. Законът за земното притегляне в действие.

— Но въжетата би трябвало да оставят следи — отбеляза тя.

— Какво казва патологът? Нали си получила заключенията му?

— Нямаме патолог, а само местен лекар. Това все пак е постижение, защото доскоро разполагахме само с погребален агент. Не особено голямо постижение…

И в никакъв случай демокрация.

— Трябва да погледнеш сама — рекох.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

Върнахме се, за да вземем колата на Деверо, паркирана пред ресторанта. Направихме обратен завой и поехме по главната улица. Подминахме хотела, аптеката и магазинчето за железария, продължавайки към мястото, от което главната улица се превръщаше в обикновен черен път. Къщата на доктора се намираше на около осемстотин метра извън чертите на града. Обикновена, боядисана в бяло дървена постройка, кацнала в средата на голям и разхвърлян двор. На табелата до пощенската кутия в началото на алеята стоеше името Мириам. Беше нова табела с красиво изписани черни букви на бял фон. Значително по-нова от всичко наоколо. Очевидно докторът беше нов в града.