Лицето над водата

Никой нямаше на вахта. Платната бяха разпънати и корабът се носеше, тласкан от постоянен лек ветрец, но палубата бе съвсем пуста. В душата на Лолър се надигна страх. Сега трябваше да е първа смяна: Пиля, Кинверсон, Гаркид, Фелк и Тарп. Къде бяха? Дори на щурвала нямаше жива душа. Нима корабът се управляваше сам?

Изглежда, бе така, но това означаваше, че може да са се отклонили от курса. Той си спомни, че предната нощ Хидроският кръст сияеше откъм левия борд. Сега се виждаше право отпред. Вече не плаваха на запад-югозапад, а бяха свърнали под прав ъгъл спрямо досегашния курс.

Обиколи палубата, озърташе се. Когато стигна задната мачта, се натъкна на Пиля, заспала върху купчина въжета; Тарп хъркаше до нея. Малко по-нататък седеше Кинверсон, опрял гръб на перилата. Очите му бяха отворени, но той също не беше буден.

— Гейб? — повика го тихо Лолър, коленичи и размаха пръсти пред лицето му. Никаква реакция. — Ей, Гейб, какво става? Изглеждаш като хипнотизиран.

— Той си почива — заговори неочаквано зад него Оньос Фелк. — Не го безпокой. Имахме тежка нощ.

Опъвахме платната няколко часа. Но погледни — земя, точно пред нас. Движим се право към нея.

Земя? Как можеше някой да говори за земя на Хидрос?

— Какви ги приказваш? — попита Лолър.

— Ето там. Виждаш ли?

Фелк сочеше с ръка към носа. Лолър погледна нататък, но не виждаше нищо освен безбрежно фосфоресциращо море и чист хоризонт, украсен само с няколко звезди и голям облак. Небето в тази посока бе озарено с призрачно червеникаво сияние, като вещаеща зли поличби зора. Всичко наоколо бе обагрено в цветове, странни цветове, истинско фантастично представление. Но никаква земя.

— Тази нощ — продължи Фелк — вятърът промени посоката и ни завъртя към нея. Каква невероятна гледка! Тези величествени долини! Би ли могъл да си представиш, докторе? Лицето над водата! — Фелк внезапно избухна в сълзи. — През целия си живот съм се взирал в това тъмно петно на морската карта, питал съм се какво може да се крие там, а ето, че сега го виждам право пред мен — Лицето, докторе, самото Лице!

Лолър скръсти ръце. В тропическата нощ внезапно му стана студено.

Все още не виждаше нищо освен безкрайни морски вълни.

— Слушай, Оньос, знаеш ли какво ще стане, ако Делагард се качи на палубата и открие, че цялата смяна спи? Събуди ги веднага, за Бога!

— Остави ги да спят. Утре ще стигнем Лицето.

— Какво Лице? Къде?

— Ето там бе, човече! Точно там!

Лолър все още не различаваше нищо. Приближи се към носа. Едва не се спъна в Гаркид, последния член на смяната, който седеше, подпрян на предната мачта, вдигнал глава към небето и с изцъклени очи — приличаха на стъклени топчета. Подобно на Кинверсон, и той бе в някакво странно състояние.

Лолър се наведе към перилата и се взря в тъмнината. Изумителен лабиринт от цветове танцуваше пред него, но той все още виждаше само вода и небе. После нещо се промени. Сякаш погледът му досега бе замъглен и бавно се проясняваше. Стори му се, че част от небето се отдели от останалото и се спусна към морската повърхност, започна да се движи по сложен курс, да се навива и развива, докато не заприлича на топка смачкана хартия, сетне на наръч от пръчки, на кълбо ядосани змии и накрая на бутала, задвижвани от невидима машина. Сложна плетеница, изградена от някаква странна материя, бавно забулваше хоризонта. Лолър се взираше толкова силно, че очите го заболяха.

Фелк застана до него.

— Е, виждаш ли го вече?

Лолър осъзна, че е задържал дъх. Изпусна го бавно.

Нещо като лек бриз, но всъщност съвсем различно, полъхваше в лицето му. Знаеше, че не може да е бриз, защото усещаше вятъра откъм кърмата и когато вдигна глава към платната, видя, че са издути към него. Значи не беше бриз. Изпарения. Сила. Радиация. Прицелена в него. Докосваше леко бузите му, като вял полъх насред сурова зимна буря. Той стоеше неподвижно, скован от страх и ужас.

— Виждаш ли? — повтори Фелк.

— Да. Да, сега вече виждам. — Обърна се към картографа. Лицето на Фелк, озарено от многоцветните сияния, бе като на призрак. — Но все пак по-добре събуди смяната. Ще сляза долу да повикам Делагард. За добро или лошо, той ни забърка в това. Не заслужава да пропусне момента на пристигането ни.

7.

В бавно разсейващия се мрак му се стори, че морето, което се простираше пред тях, е започнало да се отдръпва, сякаш притегляно от невидима ръка, и оставя пред носа на кораба широка пясъчна ивица. Но когато се вгледа внимателно, видя само ослепителна блестяща вода.