Лицето над водата

По някое време корабът се шмугна между редица пенести вълни и се озова в тихи води; видяха спокоен залив между два високи хълма, които се простираха навътре. Но това спокойствие се оказа измамно и нетрайно — заливът започна да се вълнува и тресе. Черни стебла се надигаха от кипящата вода, удряха по нея като тъмните пипала на чудовища, а зад тях се подаваха снабдени с остри шипове израстъци, които изпускаха зловещи лъчисти жълтеникави облаци. Странни конвулсии терзаеха крайбрежната суша.

Напълно изтощен от преживяванията, Лолър бе под въздействието на въображаеми видения, които танцуваха в ума му. Притисна пръсти към слепоочията си.

Делагард продължаваше да крачи по палубата и да си мърмори. По някое време нареди да обърнат кораба и да се върнат отвъд линията пенести вълни. Щом напуснаха залива, той се успокои и изглеждаше примамлив, както и преди.

— Да опитаме ли пак? — попита Фелк.

— Не — рече намусено Делагард. В очите му святкаха гневни пламъчета. — Може би мястото не е подходящо. Продължаваме на запад.

Брегът в тази посока оставаше негостоприемен — стръмен, труднодостъпен, див. Вятърът носеше неприятния задушлив мирис на изгоряло. Из въздуха витаеха блещукащи искри. От време на време от вътрешността ги заливаха краткотрайни и силни телепатични вълни, внезапни пориви на душевно разстройство и объркване. Обедното слънце беше опушено и бледо. Не се виждаха никакви протоци. След известно време Делагард, който бе слязъл долу, се качи на палубата и с напрегнат и огорчен глас каза, че засега ще се откажат от опитите да акостират.

Върнаха се до зоната отвъд прибоя, където морето бе спокойно и плитко, обагрено в различни цветове, които извираха от сияещия пясък. Тук вече хвърлиха котва — за втори път от началото на плаването.

По-късно Лолър намери Делагард до перилата, загледан в далечината.

— Е, Нид, какво мислиш сега за твоя рай? Твоята земя на изобилието, на меда и млякото?

— Ще намерим начин да слезем. Навярно сме я доближили от неподходящата страна.

— Наистина ли възнамеряваш да слезеш на този бряг?

Делагард се обърна и го погледна. Кръвясалите му очи изглеждаха мъртвешки, напълно лишени от живот. Но когато заговори, гласът му бе все така твърд:

— Нищо от това, което видях досега, не ме кара да променя намеренията си, докторе. Това е мястото, което исках да посетя. Щом Джоли е успял да слезе на брега, ще го направим и ние.

Лолър не отговори. Каквото и да кажеше, само щеше да ядоса Делагард.

Но неочаквано капитанът се разсмя, пристъпи напред и го потупа по рамото.

— Ей, докторе, махни тази тъжна физиономия! Разбира се, че мястото изглежда странно. Защо инак хрилестите ще го избягват? Това обаче не означава, че трябва да се страхуваме. Защото това, което виждаме, са само визуални ефекти. Външна украса, докторе, опаковката на стоката. Тези неща нямат никакво значение. Изобщо.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Да. Уверен съм. И ти не губи вяра, докторе. Почти стигнахме. Щом сме тук, няма как да не изминем останалата част от пътя. Няма от какво да се безпокоиш. — Ухили се отново. — Ей, отпусни се де. Снощи намерих малко от скритото бренди на Госпо. Защо не слезеш в каютата ми след час? Поканих и другите. Ще си направим забава. Трябва да отпразнуваме пристигането.

Лолър пристигна последен. Озарени от трепкащи свещи, всички се бяха подредили около Делагард — Съндайра отляво, до нея Кинверсон, после Неяна, Пиля, Гаркид, Куилан, Тарп, Фелк и Лиз от другата му страна. Всеки държеше чаша бренди. На масата имаше празно шише и две неначенати. Делагард стоеше прав, опрял гръб на дървената стена и навел глава — поза едновременно смирена и агресивна. Изглеждаше като обладан от духове. Очите му сияеха ярко, почти трескаво. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот. Лолър си помисли, че изглежда като човек, който е на ръба на криза — вътрешно изригване, ужасно избухване, освобождаване на натрупани емоции, държани твърде дълго под похлупак.

— Почерпи се, докторе — покани го той.

— Благодаря. Няма да откажа. Смятах, че сме приключили запасите.

— Аз също — отвърна Делагард. — Но съм грешал. — Наля една чаша догоре и я побутна към Лолър. — Разбрах, че си си спомнил разказа на Джоли за подводния град.

Лолър сръбна от брендито и почака, докато усети първия ефект.

— Как се досети?

— Съндайра ми каза. Разказал си й за него.

— Вчера по някое време без никаква причина изникна в мислите ми. Не се бях сещал за това от години. Най-хубавата история на Джоли, а я бях забравил.

— Но не и аз — засмя се Делагард. — Тъкмо я разказвах на останалите, докато чакахме да се появиш. Как мислиш, докторе? Дали Джоли беше просто побъркан старец?

— С историята за подводния град ли? Как мога да знам?