Лицето над водата

Другите сновяха тихо по палубата, изпъваха платната, наместваха въжетата, занимаваха се с цялата сложна работа по управлението на кораба, която никога не бе разбирал. Нямаха нужда от него, нито той искаше да има нещо общо с тях. Те бяха машини, по-скоро части на една огромна машина. Тик. Так.

Съндайра дойде при него малко след като отплаваха.

— Всичко е наред — увери го тя. — Нищо не се е променило.

Той трепна и неволно се отдръпна, когато тя пристъпи към него. Не смееше да я погледне.

— Грешиш — рече й. — Всичко се промени. Сега ти си част от машината. И искаш аз също да стана такъв. Тя тиктака, а вие всички танцувате в ритъма й.

— Нищо подобно, Вал. Защото ти си машината. Ти тиктакаш. Ти танцуваш.

— Не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. Как би могъл? — Тя го докосна нежно и той се дръпна, сякаш притежаваше силата да го промени само с допир. Съндайра го погледна с нескрито съжаление. — Добре — въздъхна. — Както желаеш.

Това бе станало преди часове. Той не слезе в каюткомпанията, за да яде с останалите, но и не изпитваше никакъв глад. Какво пък, щом не му се ядеше, нямаше да сложи и залък в устата си. Мисълта да седи на една маса с тях му се струваше непоносима. Единственият непроменен човек на кораб със зомбита… единственият истински човек…

„Бях сам-самичък, сам-самичък,
сам сред море, море, море,
без свята душа да ми помогне,
когато душата ми ще мре!“

Думи. Откъслечни спомени. Забравена поема от един изгубен древен свят.

„Потъмня слънцето, звезди изгряха,
за един миг мракът ни покри.
С далечен шепот отвъд морето,
Призрачният кораб се скри“.

Вдигна поглед към хладното сияние на далечните звезди. Беше го завладяло неочаквано спокойствие. Остана изненадан от невероятното равновесие в душата си, сякаш се бе озовал в свят, където бурите не можеха да го застигнат. Не беше изпитвал подобен покой дори в дните, когато все още прибягваше до помощта на розовата тинктура.

Защо? Дали Лицето не бе му повлияло по някакъв начин от разстояние, както бе станало със Съндайра?

Съмняваше се. Със сигурност се намираше далеч извън неговия обхват. Тук нямаше никой, който да му въздейства — нищо освен черния купол на небосвода, едва вълнуващото се море и ясните студени светлини на звездите. Хидроският кръст все така се разполагаше в южното небе, като огромна двойна дъга от звезди — някой му беше казал, че са милиарди. Милиарди слънца! И десетки милиарди светове! Умът му се вцепени от тази мисъл. Безброй населени светове — градове, континенти, същества от хиляди и хиляди раси…

Докато ги разглеждаше втренчено, в главата му се оформи едно ново видение, което постепенно се разрастваше и набираше сила и накрая избута всичко останало от ума му. Той видя звездите като една грамадна мрежа, обща, необхватна метафизична конструкция, свързана в загадъчно галактическо единство, точно както всички отделни частици на този воден свят са обвързани в нещо голямо.

Силови линии трептяха в пространството, простираха се из небесната твърд като реки от кръв и свързваха всичко с всичко останало. Една безкрайна взаимовръзка, пулсираща между световете. Долавяше диханието на вселената, живо същество, изпълнено с неугасваща енергия.

Хидрос бе неразделна част от това небе, неразделна част от това огромно пламтящо всеобхватно същество.

Само той. Само той.

Това ли всъщност искаше? Самотата, плашещата независимост на духа?

Лицето му предлагаше безсмъртие — дори божествена сила — вътре в този гигантски единен организъм. А той бе предпочел да остане Валбен Лолър и никой друг освен Валбен Лолър. С гордо вдигната глава бе отказал това, което бе предложено на останалите членове на екипажа. Нека нещастният объркан Куилан се предаде на милостта на своя бог, когото е търсил през целия си живот, нека дребничкият Даг Тарп открие утехата на Лицето, нека загадъчният Гаркид, който винаги е търсил нещо повече в този живот, стане част от Лицето. Не и аз. Аз не съм като тях.

Спомни си за Кинверсон. Дори този грубоват, свикнал с житейските несгоди моряк бе избрал в края на краищата Лицето. Делагард. Съндайра.

„Какво пък, нека бъде така — рече си Лолър. — Аз съм такъв, какъвто съм. За добро или лошо“.

Изтегна се назад, загледан в звездите и в сиянието на Хидроския кръст. „Колко е мирно сега всичко — помисли си с въздишка. — Колко е тихо“.

„Аз се събудих — сега плаваме кротко
като с попътен ветрец.
Бе тиха нощ и все тъй пред мене
лежаха мъртвец до мъртвец“.

— Вал? Аз съм.

Той вдигна глава. Върху лицето му легна сянка. Съндайра се бе надвесила над него.

— Мога ли да поседя с теб?

— Ако желаеш.

Тя приседна до него.

— Не дойде в столовата. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Но вие продължавате да се храните дори след промяната?