Лицето над водата

— Разбира се, че се храним. Промяната не е това, което си мислиш.

— Предполагам. Пък и откъде да зная?

— Откъде, разбира се. — Тя прокара пръсти по голата му ръка. Този път той не трепна. — Не е кой знае каква промяна, повярвай ми. Все още те обичам, Вал. Казах, че ще запазя чувствата си към теб, и го сторих.

Той кимна. Не знаеше какво да каже.

Дали и той още я обичаше? Възможно ли бе дори да си представи подобно нещо?

Прегърна я през раменете. Кожата й беше гладка, хладна, позната. Приятна. Тя се сгуши в него. Сякаш двамата бяха съвсем сами на този свят. Все още имаше чувството, че до него седи човек. Наведе се и я целуна в ямката на шията, а тя се засмя.

— Вал — рече. — О, Вал!

И това бе всичко — само името му. Какво си мислеше, какво бе оставила неизказано? Че би искала да отиде с нея при Лицето? Че се надява той да го направи? Да отиде още сега при Делагард и да поиска от него да обърнат кораба и да се върнат на острова, за да може и той да премине през метаморфозата?

„Дали трябваше да тръгна с нея?

Грешка ли беше, че отказах?“

За миг си представи, че е част от машината — част от Цялото, че крачи заедно с останалите.

Не. Не. Не. Не.

„Аз съм такъв, какъвто съм. Направих го, защото аз съм си аз“.

Изтегна се по гръб. Съндайра се притисна в него, после и двамата се загледаха към звездите. И тогава го споходи ново видение — за Земята, такава, каквато е била, преди да изчезне.

Припомни си всичките си романтични представи за тази блестяща синя планета, люлката на човечеството. Видя я такава, каквато искаше да бъде — мирен и хармоничен свят, гъмжащ от любящи човешки същества, рай, съвършено единение. Дали наистина е било така? „Вероятно не — помисли си. — Със сигурност не. Било е място като всяко друго, където доброто се смесва със злото, размива се и накрая губи“. Пък и този свят вече не съществуваше, бе станал жертва на собствената си трагична участ.

И ето ги тук. Изтегнати на палубата. Обгърнати от покой.

Вперил поглед в небето, Лолър се опита да си представи, че гледа точно към мястото, където е била Земята. Но знаеше, че за всички разпръснати из вселената нейни потомци няма никаква надежда да се завърнат някога в своя мъничък дом. Те бяха обречени да продължат да се скитат, да търсят нови светове за себе си в тази безбрежна вселена, към която бяха побягнали не по своя воля. Трябваше да се подложат на промяна.

Да се променят.

Надигна се рязко, като ударен от електрически ток. Изведнъж всичко в съзнанието му се проясни. Хората, които бе познавал и които водеха ежедневното си скучно съществуване, сякаш Земята никога не е съществувала, бяха, разбира се, прави, а той, мечтаещ безнадеждно за един изгубен свят, бе грешал. Земята никога нямаше да се върне. За хората на Хидрос щеше да има само Хидрос, сега и завинаги. Да се дърпаш настрана, отчаяно вкопчен в древната си земна идентичност, бе чиста глупост. На какъвто и свят да се озовеш, твоята задача е да се приобщиш колкото се може по-бързо към него. В противен случай винаги ще си пришълец, чужд и отчужден.

„Какъвто съм аз сега. По-самотен от всякога“.

Хидрос му бе предложил да го приеме в утробата си, но той бе отказал, беше се дръпнал изплашено и сега вече беше късно.

Затвори очи и пред мисления му взор отново изплува Земята — ярка и красива. Синя, едновременно близка и непозната, с огромни златистозелени континенти, озарени от светлината на Слънцето, което никога не бе виждал. И докато й се любуваше, моретата започнаха да кипят и да се изпаряват. Континентите бяха погълнати от пламъци. Златистозелената им повърхност изсъхна и почерня. Дълбоки назъбени пукнатини, по-черни от нощта, се плъзнаха по широката им повърхност.

А след пламъците — ледове и смърт. Мрак.

Дъжд от дребни мъртви предмети, който се носи из космоса. Монета, малка статуетка, парче от керамичен съд, карта, ръждясало оръжие, камъче от стена. Подмятащи се безпорядъчно из безветрената пустош на галактиката. Той ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в далечината.

„Всичко приключи — рече си Лолър. — Миналото си е минало. Забрави го и започни нов живот“.

Изведнъж го споходи нова мисъл.

„Какво беше това? — попита той. — Какво казваш?“

„Да се предам. Да се присъединя към тях. Това ли трябва да направя?“ Разтрепери се. Тялото му плувна в пот. Той се надигна и погледна към морето, назад, към далечното Лице.

Струваше му се, че усеща силата му, която преодоляваше дори това огромно разстояние, проникваше в ума му, обгръщаше душата му с невидими пипала и го притегляше назад.