Читаем Лицето над водата полностью

— Ни най-малко. Кълна се. — Куилан се пресегна и положи ръка на китката на Лолър, странен жест на интимност, който при други обстоятелства би подразнил доктора, но сега му се стори почти умилостивяващ. Свещеникът продължи с нисък и ясен глас: — Посветих се на Божията служба още като съвсем млад. Това звучи малко надуто, зная. Но на практика означава много и упорна работа, не само продължителни сеанси от молитви в студени ветровити помещения в ранните часове и по късна доба, но също изпълняването на задължения, сами по себе си толкова неприятни, че само един доктор, предполагам, би разбрал смисъла от тях. Като да умиеш краката на бедните например. Добре де, така да бъде. Зная, че го вършех доброволно, и не искам медал за това. Но това, което не знаех, нито предполагах в началото, Лолър, бе, че колкото по-дълбока и всеотдайна става обичта ми към Бога, колкото повече я изразявам, като служа и страдам в името на човечеството, толкова по-уязвим ставам към удължаващите се периоди на духовна пустота. Периоди, през които се чувствах напълно откъснат от обкръжаващата ме вселена и когато другите хора ми бяха толкова чужди, колкото извънземните създания, когато в мен не бе останала и капчица от вярата във Висшата сила, на която се бях заклел да служа до сетния си дъх. Моменти, в които се чувствах толкова невероятно самотен, че ми е трудно дори да ти го опиша. Колкото повече се трудех, толкова по-безсмислено ми изглеждаше всичко. Надявах се да спечеля Божията милост, предполагам, но вместо това получих отрезвяващи дози от Неговото височайше отсъствие. Разбираш ли за какво говоря, Лолър?

— И каква според теб бе причината за тази духовна пустота?

— Тъкмо затова пристигнах тук — за да го разбера.

— Но защо точно тук?

— Защото на Хидрос няма църква. Само отделни и разпокъсани човешки колонии. Защото тази планета е изначално враждебна към нас. И защото това е място, от което няма връщане назад — също като самия живот. — В очите на Куилан танцуваха странни светлинки, като догарящи пламъчета на свещ. Сякаш бе вперил поглед в Лолър от някакво далечно, безнадеждно място, в което се бе натикал по своя воля и желание. — Разбираш ли, исках да се изгубя тук. И по някакъв начин да се намеря. Или поне да намеря Бог.

— Бог? Къде? Някъде на дъното на този огромен океан?

— Защо не? И без това не Го намираме другаде, нали?

— Знам ли? — отвърна Лолър. Но преди да продължи, от наблюдателното гнездо на мачтата долетя вик:

— Земя на хоризонта! — Беше гласът на Пиля Браун. — Остров на север! Остров на север!

Нямаше никакви острови в тези води, нито на север или на юг, на изток и на запад. В противен случай всички щяха да стоят по цял ден на борда и да се цъклят към хоризонта. Но никой не бе споменавал нито думичка за остров тук.

Откъм щурвала Оньос Фелк изсумтя невярващо, поклати глава, заряза поста и закрачи към носа върху късите си криви крачета.

— Какви ги бръщолевиш, момиче? — мърмореше картографът. — Какъв ти остров? Какво ще търси остров в тази част на океана?

— Откъде да зная? — провикна се отгоре Пиля, улови се за въжето и се залюля над палубата. — Да не съм го сложила аз там?

— Не може да има никакъв остров.

— Ела и се увери, сушена стара рибо!

— Какво? Какво?

Лолър засенчи очи и се загледа в далечината. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само подскачащите водни лилии. Но Куилан го задърпа развълнувано за ръкава.

— Ей там! Видя ли го?

Виждаше ли? Да, наистина, сега вече Лолър различаваше нещо — тънка жълто-кафява линия на северния хоризонт. Но дали бе остров? Как би могъл да знае?

Сега вече всички наизлязоха на палубата и се скупчиха на носа. В центъра на тълпата беше Делагард, понесъл безценния си глобус в едната ръка и очукан стар далекоглед от жълтеникав метал в другата. Оньос Фелк изтича при него и посегна към глобуса. Делагард му хвърли смразяващ поглед и го отпъди със злобно съскане.

— Но аз трябва да погледна…

— Ръцете настрани, ясно?

— Момичето каза, че там имало остров. Исках да й докажа, че това е невъзможно.

— Видяла е нещо, нали? Може пък да е остров. Не знаеш всичко, Оньос. — Делагард го избута назад и започна да се катери с лакти и крака по въжената стълба, като продължаваше да стиска в ръце глобуса и далекогледа. Стигна до първата площадка, закрепи се някак си и опря далекогледа до дясното си око. На палубата под него се възцари абсолютна тишина. След мъчително, сякаш безкрайно дълго чакане Делагард най-сетне обяви:

— Проклет да съм, ако това не е остров!

Подаде далекогледа на Пиля и завъртя глобуса, проследяваше трескаво маршрута на близките острови. — Не е Велмис със сигурност. Нито Салимил. Кагерам? Не. Не. Кентръп? — Поклати глава. Всички го наблюдаваха напрегнато. „Ама какво изпълнение само“, помисли си Лолър. Делагард тикна морската карта в ръцете на Пиля, дръпна далекогледа и пак го насочи към хоризонта.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги