Читаем Лицето над водата полностью

— Наистина ли смяташ така? — попита Лолър. Усети, че в гласа му се прокрадва раздразнение. — От доста време не бях чувал по-налудничаво изявление. Но всъщност ти си играеш с мен, нали? Предполагам, че обичаш да се забавляваш с подобни игрички.

Свещеникът не отговори. Между двамата, застанали един до друг на хладната утринна светлина, се възцари мълчание. Лолър бе зареял поглед в безкрая. Виждаше само размазания хоризонт и неспирно полюшващите се вълни.

По някое време отново втренчи очи във водите около кораба и едва сега забеляза какво става там.

— Май водните лилии не са напълно неуязвими, а? — подметна той и посочи. Устата на някакво гигантско подводно същество се бе появила в далечния край на колонията от цветя и докато се движеше, създаваше водовъртеж, който засмукваше лилиите. — Може да си много жилав и издръжлив, но все се намира някой, който да те прекърши. Не е ли така, отче?

Отговорът на отец Куилан се изгуби във внезапния порив на вятъра.

Последва нова пауза. Лолър си припомни думите на свещеника: „Човек е това, за което го мислят другите. Това, което мислим за себе си, не е от съществено значение“. Абсолютни глупости. Всъщност дали е така? Разбира се, че е така.

И тогава Лолър чу собствения си глас да произнася:

— Отче Куилан, какво те накара да дойдеш на Хидрос?

— Какво ли?

— Да, какво. Това е ужасно негостоприемна планета, непригодна за всяко човешко същество. Не е предназначена за нас, живеем при тежки условия и няма никаква надежда да си тръгнем. Знаеше, че си обречен да останеш тук, нали?

Очите на отчето внезапно се оживиха. Той заговори трескаво:

— Дойдох, защото намирам Хидрос за неустоимо красива планета.

— Това не е истинският отговор.

— Е, добре. — В гласа на Куилан се доловиха предпазливи нотки, сякаш Лолър го бе принудил да признае неща, които предпочиташе да скрие. — Да речем, че пристигнах тук, защото това е мястото, където се събира цялата галактическа измет. Един свят, заселен с изгнаници, отрепки и всякакви чудаци от космоса. Съгласен си, нали?

— Разбира се, че не.

— Всички вие сте потомци на престъпници, нали? В галактиката вече няма престъпници. На другите светове хората се държат напълно разумно.

— Позволи ми да се усъмня и в това. — Лолър не можеше да повярва, че отец Куилан говори сериозно. — Да, вярно е, че някои от нас са потомци на престъпници. Това не е тайна. Или, ако трябва да съм точен, на хора, които са били обвинени в извършването на престъпления. Моят далечен прадядо например е бил пратен тук, защото е имал лош късмет, нищо повече. Убил е човек по случайност. Но да приемем, че си прав и че тук сме утайката на утайката. Защо ти е тогава да живееш сред нас?

Хладните сини очи на свещеника отново блеснаха.

— Не е ли очевидно? Тъкмо тук ми е мястото.

— Ах, да, за да изпълняваш свещеническия си дълг и да ни направляваш към Божията милост?

— Ни най-малко. Дойдох тук заради своите нужди, не заради вашите.

— Брей. Значи си дошъл, движен от чист мазохизъм, от някаква нужда да се самонаказваш. Това ли е, отче Куилан? — Свещеникът мълчеше. Но Лолър усещаше, че е на прав път. — Наказание за какво? За някое престъпление? Нали преди малко твърдеше, че навън вече нямало престъпници.

— Моите престъпления са срещу самия Господ Бог. Което по принцип ме прави един от вас. Изгнаник, прокуден заради свойствената му натура.

— Престъпление срещу Бога — повтори Лолър учудено. За него Бог бе далечно и загадъчно понятие, като козите и канарите. — Какво престъпление би могъл да извършиш срещу Него? Щом Той е всемогъщ и вероятно неуязвим — ако пък не е, как може да бъде Бог? Освен това само преди седмица или две ти ми призна, че не си сигурен дали вярваш в Бога.

— Което само по себе си е престъпление срещу Него.

— Само ако вярваш в Него. Ако Той не съществува, няма как да го оскърбиш, нали?

— Водиш спор като истински свещеник — кимна одобрително Куилан.

— Сериозно ли говореше оня път, когато призна, че не си сигурен във вярата си?

— Да.

— И не си играеше някакви игрички с мен? Не ми предлагаше някакъв евтин спонтанен цинизъм заради моментното забавление от разговора?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги