Лицето над водата

Една толкова микроскопична топка — много по-малка от Хидрос, — а на нея се бяха пръкнали империи и династии, царе и пълководци, герои и подлеци, митове и легенди, поети, певци, велики майстори на изкуството и науката, храмове и градове, статуи и градски стени. Всякакви невероятни и загадъчни неща, които не би могъл да си представи, след като бе прекарал целия си живот сред безкрайната, враждебна, лишена от красоти и забележителности морска шир на Хидрос. Земята, която бе създала хората и която векове по-късно ги бе пратила към „мрака непрогледен“, към далечните светове на безразличната галактика. А след това вратата зад тях се беше хлопнала, в един кратък и ужасяващ миг на радиационно изригване. И те бяха останали разпръснати сред звездите. „Златисти светове, сияят и примамват…“

И ето ги тук сега, на борда на едно незначително петънце сред огромния океан, на планета, която сама по себе си е незначително петънце в черното море на космоса.

„Бях сам-самичък, сам-самичък, сам сред море, море, море…“

Не можа да си спомни следващата строфа. Е, толкова по-добре.

Обърна се и слезе долу да поспи.

Тази нощ го споходи нов сън, отново за Земята, но различен от тези, които го навестяваха през изминалите години. Този път сънува не гибелта на родната планета, а как хората я напускат, великата диаспора, полета към звездите. В съня си отново се рееше над познатата синьо-зелена сфера и когато погледна надолу, видя хиляди тънки блестящи игли да се издигат от повърхността, а може би бяха дори милиони, във всеки случай твърде много, за да успее да ги преброи, и всичките летяха право към него, носеха се стремително към открития космос — един постоянен емиграционен поток, безброй мънички блещукащи точици, пронизващи мрака, заобикалящ синьо-зелената планета. Проследи маршрутите им през небосвода, колкото да разбере, че се отправят към различни крайни пунктове, към светове, чиито имена не бе чувал, светове загадъчни, вълшебни и недостижими за него като самата Земя: Набомба Зом, където морето е алено, а слънцето синьо; Алта Ханалана, на която гигантски лигави червеи със заострени късове от безценен жълтеникав нефрит на челата прокопават тунели в блатистата почва; Златната Галгала, Ксамур, където въздухът е омаен като парфюм, а наелектризираната атмосфера се раздира от неописуемо красиви светкавици; Мараджо, с неговите искрящи пясъци; Ириарте; Ментиросо; Мулано с двойната звезда; Рагнарьок; Олимп и Малеболги; Енсалада Верде и Слънчев изгрев…

И дори Хидрос, еднопосочна спирка, от която няма завръщане…

Литналите от Земята кораби се отправяха навсякъде, накъдето можеше да се лети. За всеки от тях по време на полета настъпваше момент, в който светлинната на Земята отзад внезапно угасваше. Докато се мяташе в неспокоен сън, Лолър бе принуден отново да стане неволен свидетел на изгарящия огън и след него на падането на мрака и да изпратих въздишка света, от който произхождаше и той. Ала, изглежда, никой от корабите не бе забелязал гибелта на Земята — те всички продължаваха да летят, далече, все по-далече.

Следващият ден бе този, в който, докато крачеше по палубата, Госпо Струвин изрита една купчина, наподобяваща мокра жълтеникава мрежа, и извика: „Ей, кой остави тази мрежа тук?“

„Нали ти казах — рече Кинверсон по-късно, вероятно за десети път през този ден. — Не вярвам на спокойното море“.

А отец Куилан произнесе с напевен глас: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“

2.

Смъртта на Струвин бе твърде неочаквана и бе настъпила в прекалено ранен етап от пътешествието, за да може да бъде възприета и осъзната. На Сорве смъртта бе неизменно дебнеща възможност — ако се отдалечиш прекалено с лодка от залива и внезапно се извие буря, ако докато се разхождаш по крайбрежната, без предупреждение се вдигне Вълната, или когато намериш апетитни на вид мекотели в плитчините, а впоследствие те не се окажат толкова апетитни. Корабът обаче изглеждаше като някакво малко островче на безопасността. Може би тъкмо защото бе далеч по-уязвим, защото представляваше само една крехка дървена черупка, нищожно петънце, плаващо сред необозримия океан, те всички бяха повярвали в неговата сигурност. Лолър предполагаше, че ще срещнат трудности, страдания и неволи, както и някои сериозни наранявания и болести, докато се доберат до Грайвард — все предизвикателства към неговите лекарски умения. Но смърт? Тук, насред спокойното море? При това смъртта на капитана? И само пет дни след като бяха напуснали Сорве. На фона на подозрително спокойните и безгрижни дни смъртта на Госпо Струвин идваше като зловещо предупреждение, като знак за дебнещи нататък по пътя още по-страшни изпитания.