Лицето над водата

Кинверсон и Съндайра се оказаха разпределени в различни смени и следователно живееха в различни помещения. Лолър бе изненадан от това. Не че имаше значение кой при кого спи — теснотията бе толкова голяма, че всеки, решил да се развлече с нежности и милувки, трябваше да се спусне в товарния отсек и да си намери местенце между вързопите и сандъците. Но нали Делагард му бе казал, че те са двойка? Лолър започна да осъзнава, че изглежда, греши. Или, ако бяха, то връзката им не беше от най-близките. Почти не бяха разговаряли от началото на плаването. Може би това, което се бе случило между тях на Сорве, някое мимолетно пламване на страст, силно и краткотрайно физическо привличане, сега бе отмряло.

Побутна вратата на каютата с рамо и влезе. Стаичката бе малко по-голяма от килер. Имаше койка, умивалник и неголям дървен скрин, в който Лолър държеше личните си вещи. Делагард го бе предупредил да не взема много неща. Накрая Лолър се бе спрял на няколко ката дрехи, рибарските такъми, съдове за хранене и огледалце. Както и предметите от Земята. Държеше ги на лавицата срещу койката.

Всичко останало — мебелировката във ваарга, някои украшения, които бе направил от намерени на брега причудливи морски образувания, бе оставил на хрилестите. Медицинските инструменти и лекарствата, както и личният му архив със записки бяха отпред, до камбуза, в каютата, отредена за корабен лазарет. Останалата част от лекарствените припаси бе разпределена по сандъците в трюма.

Той запали свещ и огледа бузата си в огледалото — парче морско стъкло с неравни краища, което Суейнър бе шлифовал за него преди много години. Отражението бе неясно, замъглено. Стъклото с високо качество бе непостижим лукс на Хидрос, където единственият източник на кварц бяха черупките на диатомейските миди от дъното на залива. Но Лолър бе привързан към своето огледало въпреки грапавата му повърхност и лошия образ.

Изглежда, сблъсъкът с морската вещица не бе довел до сериозни поражения. Имаше малко охлузено петно непосредствено над лявата скула, с виолетов ръб по края. Лолър го проми с бренди, като профилактика срещу инфекция. Професионалният опит му подсказваше, че няма за какво да се тревожи.

Шишенцето с розова тинктура стоеше непосредствено до манерката с бренди. Лолър спря замислен поглед върху него.

Днес след закуска вече бе приел обичайната си доза. Поне за момента не се нуждаеше от повече.

Но какво толкова, по дяволите. Какво толкова?

Малко по-късно се отправи към бака в търсене на компания, макар да не беше сигурен чия.

Вахтите вече се бяха сменили. Сега на палубата беше втора вахта и помещението откъм десния борд пустееше. Лолър надникна в другото и видя заспалия в койката Кинверсон, Натим Гаркид, седнал с кръстосани нозе и затворени очи, сякаш медитира, и Лео Мартело, който пишеше под несигурната светлина на кандилото. Сигурно работеше върху безкрайната си епична поема.

Мартело бе към трийсетгодишен, мускулест, изпълнен с енергия и обикновено подскачаше като на пружини. Имаше големи кафяви очи, живо открито лице и обикновено си бръснеше главата. Баща му бе пристигнал доброволно на Хидрос, изгнаник по свое желание, спуснал се с единична и еднопосочна капсула. Беше се появил на Сорве, когато Лолър бе още малко момче, и се бе оженил за Джина Соултел, по-голямата сестра на Дамис. И двамата вече не бяха между живите, отнесени от Вълната при трагичен риболовен инцидент.

Мартело работеше в корабостроителницата на Делагард от четиринайсетгодишен, но всъщност основното му занимание в живота бе някаква безкрайна поема, която твърдеше, че пише, разказ за величествената емиграция от обречената Земя към другите светове в галактиката. От години й посвещаваше всичкото си свободно врече, но никой не бе прочитал повече от няколко реда от нея.

Лолър се спря на прага, тъй като не искаше да го разсейва.

— Докторе — рече Мартело. — Точно теб исках да видя. Трябва ми лекарство против слънчево изгаряне. Днес направих една беля.

— Нека първо да погледна.

Мартело си смъкна ризата. Въпреки дълбокия тен кожата на раменете бе зачервена. Слънцето на Хидрос бе по-силно от това, под което бяха живели и еволюирали древните хора. В практиката си Лолър доста често се срещаше със случаи на кожен рак, слънчево изгаряне и всякакви дерматологически проблеми.

— Не изглежда толкова зле — каза той. — Ела утре в каютата ми и ще се погрижа за него. Ако мислиш, че ще ти пречи да спиш, мога да ти дам нещо още сега.

— Ще се справя. Мога да спя по корем.

Лолър кимна.

— Как върви прочутата ти поема?

— Бавно. Наложи се да препиша Петата кантата.

За своя изненада Лолър се чу да казва:

— Мога ли да погледна?

Мартело също изглеждаше изненадан, но въпреки това побутна към него листа от водораслов папирус. Лолър го взе с две ръце и зачете. Почеркът на Мартело бе момчешки, неравен и груб, с големи заврънкулки, ченгели и камшичета.