— И на майките също — подметна кой знае защо Лолър.
— Да, и на тях — съгласи се Мартело, но се понацупи. — На тях ще посветя друга част, малко по-нататък.
— Хубаво — кимна Лолър. — Силна поема. Разбира се, аз не съм истински специалист. Не харесваш ли поемите в рима?
— Докторе, римата е демоде вече повече от сто години.
— Така ли? Не знаех. Баща ми понякога рецитираше поеми от Земята. По онова време са обичали да използват рими.
— Каква е тази поема? — попита заинтригувано Мартело.
— Нарича се „Песента на стария моряк“. Разказва се за едно морско пътешествие — изпълнено с премеждия.
— Завладяващо произведение. Нататък знаеш ли я?
— Само отделни късчета — призна Лолър.
— Знаеш ли, докторе, трябва да се съберем някой път и да си поговорим за поезия. Нямах представа, че се интересуваш от подобни неща. — За миг по лицето на младежа премина тъжна сянка. — Баща ми също обичаше старите поеми. Беше донесъл със себе си книга с поезия от Земята, имаше я от планетата, на която бе живял, преди да дойде на Хидрос. Казвал ли ти е за нея?
— Не — отвърна развълнувано Лолър. — Къде е тя?
— Изгубена. Беше с него, когато загинаха с майка ми.
— Така бих искал да я прочета — призна натъжено Лолър.
— Понякога ми се струва, че книгата ми липсва дори повече от родителите ми — подметна Мартело. И побърза да добави: — Не е ли ужасно да си мисля подобни неща, докторе?
— Не бих казал, защото, струва ми се, разбирам какво имаш предвид. „Вода, вода додето поглед стига — помисли си Лолър. — И всички бордове залети“. — Слушай, Лео, ела при мен утре, след първата смяна. Ще се погрижа за изгорения ти гръб и ще си побъбрим.
Късно същата нощ Лолър отново излезе на палубата под черното небе. От север полъхваше студен вятър. Делагард, Хендърс и Съндайра бяха при платната и си подхвърляха тайнствени и неразгадаеми заклинания. Хидроският кръст бе увиснал точно насред небето.
Лолър се загледа в него, тази невероятна редица от хиляди огромни сияещи топки от кипящ водород, сякаш подредени от човешка ръка насред небето. Несръчните строфи на Мартело изникнаха неканени в съзнанието му: „Огромни кораби към мрака непрогледен се понасят…“ Дали някое от тези слънца горе не бе земното Слънце? Не, едва ли. Казваха, че не може да се види с невъоръжено око от Хидрос. Това бяха други звезди, чужди и непознати. Но някъде по-нататък в мрака, скрито зад мощното сияние на Кръста, бе малкото жълтеникаво светило, под чиито меки лъчи бе зачената човешката история. „Златисти светове, сияят и примамват, разпалвайки нега на нашите бащи в душите…“ Да, и на майките. Същото това слънце, чийто краткотраен и свиреп изблик, само няколко секунди на космическа жестокост, бе унищожил този крехък дар — живота. Слънцето, което се бе нахвърлило върху собствените си творения, пращайки неумолими потоци твърда радиация, за да превърне само в миг родния свят на човечеството в овъглен къс скала.
През целия си живот се бе опитвал да си представи Земята, разпалван от разказите на баща си, и въпреки това тя си оставаше загадка. И щеше да си остане такава до края. Хидрос бе твърде изолиран, твърде далеч от всякакви възможни източници на информация и познание. Нямаше никой, който да му разкаже какъв е бил животът на Земята. Книгите, музиката й, нейната история, всичко това щеше да остане непознато, недосегаемо. Разполагаше само с късчета информация, като дребните предмети, които пазеше в колекцията си. Ето например, бе чувал, че съществувало нещо, наричано опера — но какво бе то? Хора, които пеят и разказват? Под акомпанимента на стотици музиканти? Та той никога досега не бе виждал стотина души на едно място, да не говорим за музиканти. Катедрали? Симфонии? Висящи мостове? Магистрали? Само названия на неща, за които не знаеше нищо. Загадки. Изгубените тайни на Земята.