Лицето над водата

— Първите зачатъци на суша на Хидрос — отбеляза отец Куилан. — С по-нататъшната промяна на морското дъно тези корали ще се оформят в острови. После върху тях ще се образува почва, в нея ще порастат дишащи въздух и сеещи семена растения и колелото ще се завърти. В началото естествени острови, сетне морското дъно се покачва и ето ти континенти.

— И колко време ще отнеме този процес? — попита Делагард.

Куилан сви рамене.

— Трийсет милиона години. Четирийсет може би. Или много повече.

— Слава Богу! — въздъхна с привидно притеснение Делагард. — Значи няма за какво да се безпокоим в момента.

Това, което ги безпокоеше обаче, беше кораловото море. Охравите коралови скали, тези, които наподобяваха разклонени рога, изглеждаха остри като бръснач и на места израстъците им достигаха на метър под кила на кораба. Възможно беше по-нататък да излизат дори съвсем на плитко. Кораб, преминаващ над подобна коралова колония, можеше да бъде разпорен от носа до кърмата.

Това налагаше да се придвижват особено предпазливо, да търсят безопасни канали между рифовете. За първи път, откакто напуснаха Сорве, нощното движение беше преустановено. Денем, докато слънцето озаряваше ярко плиткото, посипано с пясък дъно, корабите криволичеха внимателно между кораловите образувания, а хората на борда се вглеждаха с почуда и очарование в дребните златни рибки, които се стрелкаха в морето около тях — хранеха се от почти невидимите пасища върху кораловите стени. Вечер шестте кораба хвърляха котва в някой безопасен открит сектор и чакаха утрото. Всички излизаха на палубите и разговаряха гръмогласно с другарите си от другите кораби. Това беше първият истински сбор на цялата колония, откакто бяха отпътували.

Нощният подводен спектакъл бе още по-зашеметяващ от дневния: под хладната светлина на Хидроския кръст и трите луни на фона на далечното сияние на Слънчев изгрев, спотаен нейде зад хоризонта, обитателите на коралите се пробуждаха и напускаха безбройните си миниатюрни пещери в рифовете: гъвкави камшичета, алени и розови рибки край един корал, тъмножълтеникави или блестящо синкави край друг, те всички се стрелкаха в забързано темпо в търсене на още по-микроскопични създания, невидими за човешкото око. В процепите между рифовете се виеха изумителни змиевидни твари, целите в очички, зъбки и блестящи люспи — спускаха се лениво към дъното и оставяха елегантни зигзагообразни дири с коремчетата си. Излъчваха пулсираща зелена светлина. А от добре прикритите тъмни леговища се подаваха безспорните господари на рифа — раздути червени октопоидни мекотели със закръглени мешести добре охранени телца, снабдени с множество пипала, от които бликаше ярка бяла трепкаща светлина. Нощем всеки коралов хълм се превръщаше в трон за някой от по-едрите октопоиди — те се настаняваха там, изпускаха мъждива светлина и оглеждаха царството си със сияещи синьо-зелени очи, по-големи от човешка длан. Нямаше начин да пропуснеш тези втренчени очи всеки път, когато надничаш през перилата в мрака долу. Те гледаха спокойно и уверено, напълно безучастно, без капчица любопитство или страх. Сякаш се опитваха да кажат: „Тук аз съм господар, а ти си незначителен. Слез да поплуваш и ще видиш, че можем да те използваме за нещо по-добро. — Острият жълтеникав клюн се разтваряше подканящо. — Ела при мен. Слез долу“. И изкушението беше съвсем реално.

Но постепенно кораловите рифове започнаха да намаляват и накрая изчезнаха съвсем. Още известно време морското дъно остана плитко и песъчливо, след това се изгуби внезапно и тюркоазната прозрачна вода се смени от тъмносинята завеса на дълбините, върху които подскачаха белезникави зайчета.

Лолър бе завладян от мъчителното усещане, че пътешествието няма да свърши никога. Щеше да прекара живота си на този кораб до самия му край. Останалите кораби плаваха наблизо, като съседни планети в пространството.

Странното бе, че не виждаше нищо лошо в това. Вече беше свикнал с ритъма на морското пътешествие, беше се научил да харесва постоянното клатушкане на кораба, да се примирява с ограничените възможности за усамотяване, дори да се забавлява при появата на всяко ново и непознато морско страшилище. Сякаш се беше заселил на ново място. Беше се адаптирал. Дали не бе помъдрял? Или се беше превърнал в истински аскет, човек, който не се нуждае от нищо, който не дава пукната пара за дребните удобства на живота? Напълно възможно. Реши при първа възможност да поговори за това с отец Куилан.

Дан Хендърс си поряза ръката на гафела, докато помагаше на Кинверсон да изтегли на борда една огромна подскачаща риба с почти човешки размери, и Лолър, чиито запаси от превързочни материали бяха привършили, слезе в трюма, за да ги попълни. Както винаги изпитваше известно безпокойство, когато идваше тук, особено след срещата с Кинверсон и Съндайра — предполагаше, че продължават да се усамотяват от време на време и не му се искаше да се срещне с тях отново.