Лицето над водата

Бяха като живи ракети, с издължени тела, дълги по десетина-петнайсет метра и задвижвани от силни, завършващи с две перки опашки. Скосените им чела бяха увенчани с по един дебел жълт рог, дълъг около пет метра и гъвкав като дървесно водорасло; завършваше с притъпен, но страховит връх. Съществата плуваха с невероятна бързина в откритата част между корабите, набираха скорост с постоянни и мощни движения на опашките, след което се забиваха в корпусите, като очевидно се опитваха да ги пробият. После, завладени от някаква неистова настойчивост, се обръщаха, отдалечаваха се и отново се хвърляха в свирепа атака. Колкото по-бързо плуваха, толкова по-ярко сияеха флуоресциращите им страни и толкова по-силен бе пронизителният звук, който издаваха.

Отнякъде се появи Кинверсон, нарамил нещо, което приличаше на тежък железен котел, овързан с водораслови израстъци.

— Докторе, помогни ми, ако обичаш.

— Къде го носиш?

— На мостика. Това е соник.

Котелът, или каквото представляваше това странно устройство, бе прекалено тежък, за да може Кинверсон да се справи с него. Лолър улови една от връзките, които се поклащаха откъм неговата страна, двамата с Кинверсон успяха да го качат на мостика. Делагард се присъедини към тях и сложиха котела на най-високата точка.

— Проклети огнерози — мърмореше Кинверсон. — Знаех си, че ще се появят, рано или късно.

Откъм трюма долетя поредният тътен. Лолър зърна една издължена синкава линия да се отдалечава под повърхността.

От всички странни същества, които Лолър бе видял досега в морето, тези му се струваха най-страховити. Можеш да смачкаш дребосъците, да се криеш от другите, да внимаваш какво се е уловило в мрежата. Но как да се справиш с тези копия, които летяха към корабите от мрака, тези огромни създания, обладани от маниакалното желание да те потопят и очевидно способни на това.

— Достатъчно ли са силни, за да пробият корпуса?

— И това се е случвало, Бога ми! — отвърна Делагард. Очертан от лунната светлина, огромният силует на Кинверсон се издигна високо над котела, закрепен в предната част на мостика. В ръката си якият мъж стискаше дълга тояга. Стовари я върху плоското дъно на металния котел. Над водата се разнесе нисък бумтящ звук.

Той удари отново, отново, отново.

— Какво прави? — попита Лолър.

— Изпраща контразвук. Огнерозите са слепи. Ориентират се по звуковите вълни, отразени в целите им. Гейб обърква усещането им за ориентация.

Кинверсон удряше по импровизирания тъпан със забележително усърдие и страшна сила. Въздухът се тресеше от кънтенето. Но дали звуците можеха да проникнат под водата? По всичко изглеждаше, че да. Там долу огнерозите продължаваха да се мятат между корабите още по-чевръсто отпреди, светлините на телата им се подреждаха в причудливи мимолетни шарки. Но в тези шарки се забелязваше нарастващо объркване. Кинверсон продължаваше да стоварва тежката тояга върху котела и движенията на блестящите копия ставаха все по-хаотични. Те се стрелкаха на огромни редки тласъци, излизаха на повърхността, после отново се гмуркаха. Едно от съществата се блъсна в кораба, но ударът бе слаб, вероятно случаен. Звуците, които издаваха, вече бяха неритмични и объркани. Кинверсон спря за малко, сякаш се беше уморил, и за миг изглеждаше, че огнерозите са на път да се прегрупират. Но след това той поднови бумтежа още по-трескаво, стоварваше тоягата с отсечени движения. Внезапно под водата настъпи невероятна суматоха и двама от огромните нападатели изскочиха над повърхността едновременно. На светлината на околните огнерози Лолър видя, че рогът на единия се е забил в хрилните отверстия на другия и дори навярно е достигнал основата на черепа. Двете заклещени по този ужасен начин същества цопнаха във водата и бързо започнаха да потъват. Пътят им към дълбините бе озарен от избледняващо фосфоресциращо сияние.

Кинверсон нанесе още няколко бавни удара върху котела, с нарастващ промеждутък между тях — бум… буум… буууум… — и отпусна тоягата.

— Даг? Даг! Къде си, по дяволите? — Гласът на Делагард ечеше в мрака. — Свържи се с останалите кораби. Виж дали няма пострадали.

Мрак и спокойствие царяха във водата. Но когато Лолър затвори очи, му се стори, че зад клепачите му синкавите светлини продължават да се стрелкат.