Читаем Лицето над водата полностью

— Аз, кой друг. — Никога досега не го бе наричала на малко име. Стори му се странно, дори малко неприятно. Не можеше да си спомни някой друг да го нарича „Валбен“.

— Ще изтърпиш ли още малко компания?

— Разбира се. Не ти ли се спи?

— Не съм и опитвала — призна тя. — А и долу има религиозна вечеринка, ако не знаеш.

— И кои са светиите, дето участват в нея?

— Отчето, естествено. Лиз. Неяна. Дан. И Гаркид.

— Гаркид? Излезе ли най-сетне от черупката си?

— Всъщност той само присъства. Отец Куилан е взел думата. Разказва им за уклончивата същност на Всевишния и за това колко е трудно да запазим вярата си в Него, след като така и не ни дава доказателства за Своето съществуване. Какво усилие е да храним вяра в Бога и че това не е правилно, не би трябвало въобще да се измъчваме, а да Го приемем в сърцата си слепешката. Само дето не се получава. И тъй нататък и прочее. Останалите пият, само Гаркид кима. Странен тип е той. Не искаш ли да слезеш долу и да чуеш думите на отчето?

— Не — отвърна Лолър. — Вече имах честта да изслушам виждането му по този въпрос.

Известно време стояха един до друг мълчаливо.

Отново Съндайра първа наруши мълчанието.

— Валбен. Що за име е това?

— Име от Земята.

— Не, не е. Джон, Ричард, Елизабет, това са земни имена. Лео също. Но никога не бях чувала за име като Валбен.

— Което не значи, че не е земно име, нали?

— Възможно е, само дето не ми е познато.

— Какво пък, може и да не е земно. Баща ми ми го е дал. Може да е грешал.

— Валбен — повтори тя. — Има нещо особено в него. Предпочиташ ли да ти казвам така?

— Дали предпочитам? Не. Наричай ме Валбен, ако ти искаш. Всъщност вече го правиш.

— А ти как би искал да ти казвам? Докторе?

Лолър повдигна рамене.

— Докторе е добре. Някои ме наричат Лолър. Други пък Вал. Но те са малко.

— Вал. Това ми звучи по-приемливо от „докторе“. Нещо против да ти викам Вал?

Само приятелите му го наричаха така, хора като Нико Талхейм, Нимбър Танаминд, Нестор Янез. От нейните уста звучеше странно. Но сигурно можеше да свикне и с това. Пък и „Вал“ беше по-добре от „Валбен“.

— Както желаеш — отвърна той.


След три дни ги застигна нова приливна вълна, този път идваше от запад. Беше по-силна от първата, но магнетроните се справиха без проблеми и с нея. Нагоре, през гребена и спускане по задната страна, леко разтърсване — и готово.

Времето се задържа студено и сухо. Пътешествието продължаваше.


Някъде посред нощ откъм трюма се разнесе приглушен удар, идещ от външната страна на корпуса, сякаш се бяха ударили в риф. Лолър седна в койката, прозя се и разтърка очи, зачуди се дали не сънува. Последва нов удар; и още един. Не беше сън значи. Все още замаян той отброи една минута, минута и половина. Удар. Дъските на корпуса изпукаха и се разместиха.

Вече напълно буден, Лолър се загърна с нещо през кръста и отиде в каюткомпанията. Светлините горяха, хора с подпухнали лица излизаха от вратата на страничната каюта. Някои дори не бяха успели да се облекат. Лолър се изкатери на палубата. Нощната смяна — Хендърс, Голджоз, Делагард, Никлаус и Тейн — търчаха като обезумели между двата борда и надзъртаха през перилата, сякаш следяха движението на атакуващ отдолу противник.

— Ето, пак идват! — извика някой.

Бум. Тук, на палубата, ударът беше по-силен — корабът се разтресе и подскочи на една страна. Звукът от сблъсък с корпуса бе по-ясен, дори леко стържещ.

Даг Тарп стоеше до перилата.

— Какво става? — попита Лолър.

— Погледни долу и сам ще видиш.

Морето беше спокойно. Две луни грееха в небето, в противоположни краища, Хидроският кръст бе започнал да се спуска. Шестте кораба бяха развалили триъгълната си формация и се бяха подредили в нещо като неравен кръг. Десетина дълги синкави фосфоресциращи ленти изпълваха откритите води в средата на този кръг, като огнени стрели, прорязващи океана недалеч под повърхността. Пред смаяния поглед на Лолър една от тези стрели се разтегли с невероятна бързина и се стрелна към кораба вляво от тях. Отнякъде долетя висок пронизителен звук, който набираше сила с приближаването на стрелата към кораба.

А после тя го блъсна. Лолър чу остро пропукване и забеляза, че корабът се отклонява леко встрани. Малко след това оттам долетяха изплашени викове.

Фосфоресциращата стрела се стрелна към центъра на кръга.

— Огнерози — каза Тарп. — Опитват се да ни потопят.

Лолър сграбчи парапета и погледна надолу. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Различаваше съвсем ясно нападателите на светлината, която излъчваха.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги