Лицето над водата

Завъртяха едновременно педалите и лодката се отдели от кораба. Първите няколко секунди бяха най-трудните. Веднага щом набраха достатъчна скорост обаче поплавъците бавно се издигнаха и се разгънаха и сега вече движението изглеждаше по-стабилно.

Въпреки това Лолър бе неспокоен. Малката лодка трябваше да катери всяка вълна и да се спуска от другата й страна. Поне не видя никакви дебнещи пипала по време на краткото пътуване. Нито зъбати челюсти, които да дращят по дъното. Когато наближиха „Богинята на Сорве“, видяха, че от борда вече са спуснали въжетата.

Счупената ключица беше на Нимбър Танаминд, ненадминатия хипохондрик, чиито оплаквания за първи път се оказаха непресторени. Един падащ гик го бе ударил по лявото рамо и цялата му лява страна бе отекла и посиняла. Колкото и да бе странно, този път Нимбър не се оплакваше. Може би заради шока или от страх, че може да е нещо по-сериозно, или пък бе замаян от болка. Но седеше кротко подпрян на купчина въжета и само пръстите му леко трепереха. Брондо Катцин и жена му Ейлиана се навъртаха обезпокоено край него.

— Нимбър — въздъхна Лолър. Двамата бяха почти на една възраст. — Какво си направил, проклети глупако?

Танаминд повдигна едва забележимо глава. Лицето му бе пребледняло от страх. Не каза нищо, само облиза устни. Няколко едри капки пот бяха избили на челото му.

— Кога стана? — обърна се Лолър към Бамбър Кадрел.

— Преди половин час — отвърна капитанът.

— През цялото време ли е в съзнание?

— Да.

— Дадохте ли му нещо. Успокоително?

— Само малко бренди — отвърна Кадрел.

— Хубаво — каза Лолър. — Да се захващаме за работа. Дайте възглавница или нещо, което да подложим под него. Ето тук, между лопатките. — Извади от чантата пакет с болкоуспокояващо. — Донесете ми и вода да разредя това. Ще ми трябват и компреси. Ейлиана? Ей толкова дълги и накиснати в топла вода…

Нимбър изстена само веднъж, когато Лолър разпъна раменете му, за да може изместената ключица да се върне на мястото си. След това затвори очи и потъна в неспокоен сън, а Лолър се зае да обездвижи ръката, за да не позволи повторна травма.

— Дайте му още бренди — нареди, след като приключи. Обърна се към жената на Нимбър: — Салей, сега ти ще трябва да си докторът. Ако вдигне температура, ще му даваш по едно от тези хапчета сутрин и вечер. Ако тази страна на лицето се подуе, обади ми се. Също и ако се оплаква от изтръпване на пръстите. Всички останали оплаквания са без значение. — Обърна се към Кадрел. — Бамбър, аз също бих пийнал едно бренди.

— Всичко наред ли е при вас? — попита Кадрел.

— Да, освен дето изгубихме Госпо. А тук?

— Справяме се отлично.

— Радвам се да го чуя.

Не че научи нещо, което не знаеше. Ала повторната среща с хора, с които не се бе виждал от няколко седмици, бе странно лишена от топлина. Как си, докторе, радвам се да те видя, добре дошъл на нашия кораб — нищо повече от кратка размяна на реплики. Дори Нико Талхейм, който се появи на палубата малко по-късно, само му се усмихна и кимна. Сякаш се намираше сред непознати. За няколко седмици беше изгубил връзката с тези хора. Осъзна колко дълбоко го е погълнала атмосферата на флагманския кораб. А сега бе попаднал в друг микрокосмос, този на „Богинята на Сорве“. Интересно, какво ли щеше да стане с островната колония, когато най-сетне пристигнат на новото място?

Завръщането на флагмана стана без премеждия. Лолър се прибра право в каютата.

Седем капки тинктура от тръпнитревче. Не — нека са десет.

Мислите за изгубената Земя го налягаха често вечер, когато стоеше край перилата, заслушан в тайнствените звуци на морето и загледан в пустата непроницаема тъмнина, която ги заобикаляше. Вманиачаването му по родната планета, изглежда, растеше, откакто шестте кораба се бяха отправили на дългото си пътешествие. За кой ли път се опита да си представи какъв е бил животът там. Огромни острови, наричани континенти, управлявани от крале и кралици с богатство и могъщество, надхвърлящи всякакви представи. Кръвопролитни войни. Фантастични оръжия, способни да разрушават цели светове. А след това великата миграция в космоса, стотици хиляди кораби, отпратени към дълбините на пространството, понесли на борда си предшествениците на всички хора, които сега обитаваха галактиката. Всички до един произхождащи от един малък свят, който вече не съществуваше.

До него застана Съндайра — тя също обичаше да се разхожда нощем по палубата.

— Отново ли рееш поглед из необятните простори на космоса, докторе?

— Да, както обикновено.

— Каква е тазвечерната тема?

— Иронията. Всички тези години, през които хората от Земята са се изтребвали в своите мръсни малки войни. Но така и не са успели. А след това тяхното собствено слънце го е направило за един следобед.

— Слава на Бога, че вече сме се разселили сред звездите.

— Да — съгласи се Лолър и погледна намръщено към тъмното, гъмжащо от чудовища море. — Наистина сме извадили късмет.

Тя се върна по-късно и отново го завари при парапета.

— Ти ли си, Валбен?