Лицето над водата

Стърженето се усилваше. Магнетронът пращаше надолу тесен силов сноп, който се опираше чак в кълбото от разтопено желязо на планетарното ядро и осигуряваше „лост“, способен да повдигне кораба на метър, дори два над водата — достатъчно, за да го пренесе над най-опасната част от гребена на вълната. Магнитното силово поле беше единствената модерна технология, която хората на Хидрос бяха успели да донесат от човешките светове из галактиката. Дан Хендърс веднъж му бе казал, че устройство с мощността на магнетрона би могло да се прилага и в други полезни за колонистите области, вместо само да повдига корабите на Делагард над бурното море, и най-вероятно бе прав — но Делагард държеше магнетроните затворени на корабите си. Тези машини бяха негова лична собственост, перли в короната на неговата морска империя, фундаментът на семейното му богатство.

— Издигнахме ли се? — попита изплашено Лиз Никлаус.

— Когато стърженето спре — обясни Неяна Голджоз. — Ето. Сега.

Изведнъж настъпи тишина.

Корабът се носеше над гребена на вълната.

Само за миг: макар и мощен, магнетронът си имаше своята граница. Но дори този миг се оказа достатъчно дълъг. Приливната вълна премина и корабът се хлъзна плавно по другата й стена, към вдлъбнатината от изместена вода. Ударът от спускането се оказа по-силен, отколкото Лолър очакваше: въпреки че се държеше здраво, той се озова на пода.

Но вече всичко бе приключило. Морето около кораба се бе успокоило.

Делагард подаде глава през люка и се огледа ухилено. Дан Хендърс го избута и излезе след него.

— Това е всичко, хора — заяви доволно Делагард. — Обратно по постовете. Продължаваме.

В тила на мощната вълна морето бе съвсем леко разпенено и се люшкаше като люлка. Вълната се отдалечаваше на югоизток, стопяваща се гънка върху океанската шир. Лолър зърна жълтия флаг на „Златно слънце“, червения на „Три луни“ и черно-зеления на „Богинята на Сорве“. По-нататък се клатушкаха последните два кораба, преодолели, също като тях, краткотрайната опасност.

— Не беше толкова зле — подхвърли той на застаналия зад него Даг Тарп.

— Почакай — отвърна Даг. — Ти само почакай.

4.

Морето се променяше отново. От юг се появи бързо студено течение, която проряза тясна ивица през жълтата слуз. Ивицата бързо се разширяваше и не след дълго, когато корабите навлязоха в самото течение, жълтата кора изчезна напълно.

Кинверсон попита Лолър дали според него паразитът може да се среща в тукашните води. От много дни пътешествениците не бяха хапвали прясна храна.

— Извади нещо и ще видим — каза Лолър. — Само внимавай, когато го метнеш на палубата.

Ала Кинверсон не успя да улови нищо. Мрежите излизаха празни, куките се поклащаха недокоснати. А водите наоколо несъмнено изобилстваха от риба. Но кой знае защо, тя се държеше на почетно разстояние от кораба. Понякога зърваха в далечината обширни пасажи. Останалите кораби се оплакаха от същата участ. Все едно че плаваха из напълно безжизнени води.

Хората започнаха да роптаят.

— Не мога да ви готвя риба, след като не я хващате — оправда се Лиз Никлаус. — Говорете с Гейб.

Кинверсон остана невъзмутим.

— Аз пък не мога да я ловя, след като ни избягва. Щом не ви харесва, скачайте във водата и я хващайте с голи ръце. Съгласни?

Рибата продължаваше да ги избягва, но сега корабите навлязоха в район, богат на няколко нови видове водорасли, гъсти маси от сложно преплетени червеникави стебла, окичени с широки синьо-зелени листа. Гаркид беше в стихията си.

— Сигур’ ще стават за ядене — заяви той. — Струват ми се познати. Поне ще си попълним хранителните запаси.

— Но ако не си виждал точно такива досега… — възрази Лео Мартело.

— Мен питай. Няма начин да не ги бива за хапване. Гаркид ги опита пръв, съвсем естествено, сякаш това бе само негово задължение. След това докладва, че червените водорасли са подходящи за прясна салата. Синьо-зелените по-добре да се готвят в малко рибешко масло. Извади огромни количества водорасли и ги просна по цялата палуба, за да съхнат.

Лолър отиде при него, докато все още сортираше вдигащите пара растения. Дребни животинки, уловени в мрежата с водорасли, пълзяха и лазеха сред листата — охлювчета, рачета и други паякообразни с яркочервени черупки, които приличаха на миниатюрни и неимоверно красиви замъци. На Гаркид, изглежда, дори не му хрумваше, че някоя от тези животинки би могла да е отровна, че малките им челюсти могат да съдържат опасни токсини, непознати и смъртоносни секрети. Той ги разчистваше с малка метла от тръстика и дори използваше ръцете си за по-бързите. Видя приближаващия се Лолър и го дари с невинна усмивка.

— Днес морето беше добро към нас. Прати ни богат улов.

— Натим, къде си научил всички тези неща за морските растения?

Гаркид го погледна учудено.