Лицето над водата

Тревогата в гласа му най-сетне подейства на Кинверсон, който май все още не бе осъзнал какво става. Той пъхна шепа под животното, вдигна го и го хвърли с едно рязко движение. Съществото полетя към водата като огромен къс безжизнено месо. В последния миг успя да се изпъне и удари повърхността като опитен гмурец, с главата напред, сякаш тялото му все още бе под командата на полуживи рефлекси. С едно бързо и мощно движение странната твар се изгуби в дълбините.

— Какво беше това, за Бога? — попита Кинверсон.

— Паразитна инфекция. Това нещастно животно бе опасано от муцуната до опашката от пипалата на някакво растение или друго животно. Не видя ли, че устата му беше пълна с нишки? Подаваха се и от другия край на тялото му. Паразитът буквално го беше завладял. И тези малки розови езичета… според мен си търсеха нови гостоприемници.

Съндайра потрепери.

— Нещо като гъбата убиец?

— Нещо такова, да.

— Мислиш ли, че можеше да ни зарази?

— Във всеки случай възнамеряваше да опита. В океан с подобни размери паразитите едва ли действат избирателно. Готови са да пуснат корени където им се удаде възможност. — Надзърна през борда, сякаш очакваше по повърхността да плуват още подобни паразити. Но долу нямаше нищо освен жълтеникава пяна. Лолър се обърна към Кинверсон:

— Искам да преустановите риболова, докато не напуснем тази част на морето. Ще ида да кажа на Даг Тарп да се свърже с другите кораби и да ги предупреди.

— Нуждаем се от прясно месо, докторе.

— Ще поемеш ли отговорността да преглеждаш лично всяка уловена риба за наличие на подобен паразитен растеж?

— За Бога, не!

— В такъв случай прибирай мрежите и въдиците. Предпочитам да изкарам известно време на сушена риба, вместо някоя подобна гадинка да се загнезди в червата ми. А ти?

Кинверсон кимна намръщено и каза:

— А какво хубаво животинче беше…

На следващия ден, докато все още бродеха из Жълто море, се натъкнаха на първата приливна вълна. Необяснимо бе защо се случи едва сега, все пак плаваха от няколко седмици.

По принцип бе невъзможно да се избегнат приливите! Трите луни на планетата, малки и обикалящи на бързи орбити, се въртяха, като следваха доста сложен модел, и оказваха мощно гравитационно влияние върху водната планета. Това предизвикваше появата на цели приливни планини, които непрестанно се носеха по повърхността, подсилвани от въртенето на планетата. Освен това под ъгъл спрямо тях се движеха по-малки вълни, продукт на индивидуалното въздействие на отделните луни. Хрилестите бяха построили островите си по такъв начин, че да издържат на напора на всяка от тези приливни вълни. В някои извънредно редки случаи малките вълни пресичаха пътя на големите и създаваха масивна турбуленция, известна сред моряците като Вълната. Островите на хрилестите можеха да издържат дори на това мощно явление, но лодките и корабите бяха безпомощни пред него. Вълната бе оживелият кошмар на всеки моряк.

Първата им приливна вълна бе средна по сила. Денят бе облачен и влажен, слънцето едва се подаваше иззад облаците, огрявайки ги с анемичните си лъчи. На смяна беше първа вахта — Мартело, Кинверсон, Гаркид, Пиля Браун.

— Развълнувано море отпред — провикна се Кинверсон от наблюдателната площадка. Оньос Фелк, заел позиция при щурвала, вдигна далекогледа. Лолър, който тъкмо бе излязъл на палубата след сутрешните прегледи, почувства как корабът внезапно подскача, сякаш се е натъкнал на нещо твърдо.

Погледна към шурвала. Фелк му махаше тревожно.

— Задава се приливна вълна! — извика картографът. — Слизай долу!

Лолър видя, че Пиля и Лео Мартело поставят допълнителни въжета на платната. Миг по-късно се спуснаха припряно по въжената стълба. Гаркид вече се бе скрил долу. Кинверсон дотича тромаво и му махна.

— Хайде, докторе. Не бива да оставаш на палубата.

— Знам — отвърна Лолър. Но въпреки това се задържа още малко при перилата. И я видя. Носеше се към тях от северозапад, като послание от далечния Грайвард — огромна сивкава водна стена, разположена под остър ъгъл спрямо хоризонта. Скоростта й бе невероятна. Лолър имаше чувството, че под повърхността се движи огромна пръчка, която повдига този неописуем воден хълм. Студен солен вятър я предхождаше на известно разстояние.

— Докторе! — извика Кинверсон, този път от люка. — Понякога заливат цялата палуба.

— Зная — отвърна Лолър. Но могъществото на приближаващата се вълна го очароваше и хипнотизираше. Бе съвсем сам на палубата. Изведнъж му хрумна, че ако затворят люка, ще е обречен. Хвърли последен поглед на вълната и хукна към тесния отвор. В каюткомпанията Хендърс и Делагард вече се бяха приготвили за предстоящия удар. Кинверсон хлопна люка и скочи след него.

Страховит стържещ звук се надигна от дълбините на кораба, започна откъм кърмата.

— Магнетронът се включи — прошепна Съндайра Тейн.

Лолър я погледна учудено.

— И преди ли ти се е случвало?

— Доста често. Но тази не е от големите.