Лицето над водата

Това беше първото свидетелство за любовните отношения между Кинверсон и Тейн и ударът се оказа по-тежък, отколкото бе предполагал. Припомни си разказа на Кинверсон отпреди няколко дни, подмятанията за чифтосването на крилатите вещици. Чудеше се дали не са били насочени към него, с някаква скрита подигравка. „Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата“.

Не. Едва ли. Лолър знаеше, че е имал предостатъчно възможности на острова да подхване нещо със Съндайра. Просто не беше пожелал, по една или друга причина.

В такъв случай защо го бе заболяло сега?

„Искаш я повече, отколкото смееш да си признаеш, нали?“

Да. Така беше. Особено в този момент.

„Защо? Защото се среща с друг мъж?“

Какво значение имаше? Желаеше я. Знаеше го отпреди, но не бе предприел нищо. Може би трябваше да се замисли тъкмо върху това.

По-късно отново ги видя заедно, на кърмата, в сянката на мостика. Изглежда, Кинверсон бе уловил нещо необичайно и й го показваше: гордият ловец, който се фука пред своята избраница.

— Докторе? — подвикна той засмяно, щом забеляза Лолър. В усмивката му сякаш нямаше нищо повече от откровена добронамереност. — Ела за минутка, ако можеш. Тук има нещо, което сигурно ще ти се види интересно.

В първия миг Лолър бе готов да поклати глава и да си тръгне. Но не искаше да им подсказва по какъвто и да било начин, че ги избягва съзнателно. От какво трябваше да се бои? Че ще види синини от ръцете на Кинверсон по тялото й? Не биваше да се държи като малко дете. Приближи се до тях.

Кинверсон бе разхвърлял наоколо всякакви рибарски такъми. Тук бяха дори мрежите, с които Гаркид вадеше водорасли.

Грациозно зеленикаво същество, което малко приличаше на гмурец, но беше много по-дребно, лежеше неподвижно в жълтеникава локва на палубата, сякаш Кинверсон току-що го бе извадил през борда. Лолър виждаше такова за пръв път. Някакъв бозайник най-вероятно. Дишащ въздух, като повечето обитатели на Хидроския океан.

— Какво е това? — попита той.

— Ами, не съм съвсем сигурен, докторе.

Животното имаше ниско сплескано чело и издължена муцунка, завършваща със сиви косъмчета. Източеното му стройно телце свършваше с разклонена на три опашка. Лолър различи ясно тръбната перка. Предните му крайници бяха плоски, предназначени за плавници, както при хрилестите, но под тях се подаваха къси закривени нокти. Черните му кръгли блестящи очички бяха ококорени.

Не дишаше, но и не изглеждаше да е мъртво. Имаше някакво изражение в очите му. Страх? Объркване? Кой би могъл да знае? Очи на извънземно.

— Беше се оплело в една от мрежите на Гаркид — обясни Кинверсон — и аз го извадих. Знаеш ли, можеш да прекараш целия си живот в океана и непрестанно да виждаш нови и нови твари. — Побутна животното с върха на обувката си. В отговор едва забележимо помръдна само опашката. — Свършило е, а? Нещастна малка гадинка.

— Чакай да го погледна отблизо — рече Лолър.

Коленичи и внимателно сложи ръка на хълбока на животинчето. Кожата му беше топла, лепкава, може би дори гореше като в треска. Лолър усети едва доловимо хриптене. Животното завъртя очи надолу, за да проследи ръката му, но без особен интерес. Долната му челюст увисна и Лолър с изненада видя вътре причудлива мрежа от плътни нишки, малко бяло кълбо, което запречваше напълно устата. Нишките се събираха в дебели стебла, които изчезваха навътре в тялото.

Той притисна малко по-силно коремната кухина и усети известно съпротивление, бучки и грапавини там, където повърхността трябваше да е съвсем гладка. Пръстите му бяха започнали най-сетне да възстановяват чувствителността си и Лолър можеше да разпознае топографията на вътрешните органи почти толкова добре, колкото ако бе разрязал корема със скалпел. Още повърхностният преглед му подсказа, че това, което се бе загнездило вътре, не е съвсем обичайно. Той завъртя животното по корем и забеляза същите бели нишки и върви да се подават от ануса му.

Внезапно животинчето издаде сподавен, мъчителен стон. Устата му се разтвори по-широко, отколкото Лолър предполагаше, че е възможно. Белезникавата топка се изтърколи навън и започна да се клатушка. Лолър бързо се изправи и отстъпи назад. Нещо, което приличаше на малко розово езиче, се отдели от кълбото и започна да пълзи като обезумяло по палубата, стрелкаше се напред-назад с маниакална енергия. Лолър стовари обувката си върху него тъкмо когато то го подминаваше и се насочваше към Съндайра. Втори самостоятелен език изпълзя от сферата и също започна да подскача върху палубата. Кълбото се завъртя още по-бързо, сякаш набираше енергия да изпусне още няколко езичета.

Лолър викна на Кинверсон:

— Бързо хвърли това нещо в морето!

— А?

— Вдигни го и го метни през борда! Веднага!