Любовникът на девицата

— Разбира се. Но…

— Да нахлуят — повтори той. — Да унищожат всички ни.

Тя кимна, но не можеше да я е грижа за французите, когато собственото й щастие се разстилаше пред нея.

— И затова искам да ме освободиш от брака ми с теб, за да мога да предложа себе си на кралицата като свободен мъж. Ерцхерцогът няма да й направи предложение за брак, а тя има нужда от съпруг. Искам да се оженя за нея.

Очите на Ейми се разшириха, сякаш не можеше да повярва на онова, което току-що беше чула. Той видя как ръката се стрелва към джоба й и забеляза как пръстите й се вкопчват в нещо, което беше там.

— Какво? — попита тя невярващо.

— Искам да ме освободиш от брака ми с теб. Трябва да се оженя за нея.

— Нима казваш, че искаш да се разведа с теб?

Той кимна.

— Да.

— Но миналата нощ…

— Миналата нощ беше грешка — каза той грубо и видя как руменината пламва в бузите й и сълзите изпълват очите й толкова бързо, сякаш й беше удрял плесници, докато й бяха запищели ушите.

— Грешка? — повтори тя.

— Не можах да ти устоя — каза той, като се опитваше да смекчи удара. — Трябваше да го направя. Обичам те, Ейми, винаги ще те обичам. Но съдбата, която ми беше предречена, се сбъдна. Джон Дий каза веднъж…

Тя поклати глава.

— Грешка? Да легнеш със собствената си съпруга? Нима не прошепна: „Обичам те?“ И това също ли беше грешка?

— Не съм казал това — отрече той бързо.

— Чух те да го казваш.

— Може да ти се струва, че си ме чула, но не съм го казал.

Тя стана от малкия си стол и се извърна от него към масата, която беше подредила за вечеря с такава радост. Сега всичко беше съсипано, останките от месото бяха дадени на слугите, отпадъците бяха хвърлени на прасетата.

— Веднъж ти ми разказа за сър Томас Грешам — каза тя без връзка с досегашния разговор. — Че според него най-лошото в сеченето на фалшиви монети било, че то принизява всичко, дори монетите с правилни пропорции на съдържание, и ги лишава от стойност.

— Да — каза той, без да разбира.

— Именно това направи тя — каза Ейми простичко. — Не съм изненадана, че една лира не струва една лира, че сме във война с Франция, че ерцхерцогът не желае да се ожени за нея. Тя принизи стойността на всичко, тя е фалшивата монета на кралството, и сведе всичко, дори почтената любов, дори един добър брак, започнат в любов, до стойността на фалшива монета.

— Ейми…

— Така че през нощта ти казваш: „Обичам те“, и всичко, което правиш, ми подсказва, че ме обичаш, а после през деня, още на следващия ден, ме молиш да те освободя.

— Ейми, моля те!

Тя спря веднага.

— Да, милорд?

— Каквото и да мислиш за нея, та е миропомазаната кралица на Англия, кралството е в опасност. Кралицата на Англия има нужда от мен и аз те моля да ме освободиш.

— Можеш да командваш армиите й — отбеляза тя.

Робърт кимна.

— Да, но има други, по-опитни войници.

— Можеш да я съветваш какво да прави, тя може да те назначи в Частния съвет.

— Аз вече я съветвам.

— Тогава какво повече можеш да направиш? И какво друго почтено желание може да имаш? — избухна тя.

Той стисна зъби.

— Искам да бъда до нея, ден и нощ. Искам да бъда неин съпруг и да съм с нея през цялото време. Искам да бъда заедно с нея на трона на Англия.

Напрегна се в очакване на сълзи и ярост, но за негова изненада тя го погледна със сухи очи и заговори много тихо:

— Робърт, знаеш ли, ако беше по силите ми, аз щях да ти дам дори и това. Обичам те толкова много и от толкова отдавна, че бих ти дала дори и това. Но то не е във властта ми. Нашият брак е Божие дело, ние застанахме заедно в църква и се заклехме, че няма да бъдем разделени. Не можем да бъдем разделени сега, само защото кралицата иска теб, и ти искаш нея.

— Други хора по света се развеждат! — възкликна той.

— Не зная как ще отговарят за това.

— Сам папата го позволява, казва, че няма да отговарят за това, не е грях.

— О, нима ще се обърнеш към папата? — запита тя с внезапен прилив на злоба. — Нима папата ще постанови, че нашият брак, нашият протестантски брак, е недействителен? Нима протестантската принцеса Елизабет отново ще превие коляно пред папата?

Той скочи от стола си и я погледна в лицето.

— Разбира се, че не!

— Тогава кой? — упорстваше тя. — Кентърбърийският архиепископ? Нейната пионка? Назначен въпреки собствените си опасения, единственият „пребоядисал се“ духовник в църквата, докато всичките й останали епископи са хвърлени в тъмница или са в изгнание, защото знаят, че тя няма право да застане начело на църквата?

— Не знам подробности — каза той навъсено. — Но с добра воля може да бъде направено.

— Сигурно ще го направи тя, нали? — предизвика го Ейми. — Двайсет и шест годишна жена, заслепена от собствената си похот, пожелала съпруга на друга жена и постановяваща, че нейното желание е Божия воля. Тя ще знае, че Бог иска този мъж да бъде свободен. — Тя си пое рязко дъх и нададе див, звънлив смях. — Това са глупости, съпруже. Ще станете за посмешище. Това е грях срещу Бога, грях срещу човека, и оскърбление към мен.

— Не е оскърбление. Ако баща ти беше жив…

Това беше най-лошото, което можеше да каже. Семейната гордост на Ейми избликна: